Сибарит

Osteria di Sofia

2008-05-11T19:33:00.007+03:00

Преди да напиша впечатленията си от посещението на този ресторант, искам да спомена, че научихме от Ясен за новия сайт на "Бакхус", където обаче неизвестно защо няма информация за ресторантите, а там където избереш опцията "всички" се появява само един? Все нещо не се получава в този сайт, за съжаление и ще трябва да почакаме още.

Сега по темата "Osteria di Sofia".

Обстановка: Семпла, непретенциозна атмосфера, съчетана умело с голямата зидана пещ, която явно е акцент и по-късно става ясно, че освен това придава истински вкус на ястието, приготвено в нея. Италианското присъства навсякъде като форми и съчетания на бяла, груба мазилка с топлотата на дървените греди на тавана и красиви бели чинии по стените. Лека и тиха италианска музика допълва цялостното впечатление от северна Италия, откъдето мисля идва наименованието Osteria.

Храна и напитки: Менюто е добро. Има различни предложения от италианската кухня, с участието на домашно приготвена паста. Както и това прекрасно прошуто, пълнено с три вида сирена, върху канапе от рукола.

Във винената листа преоблафават италианските вина, но има и други предложения, като цените не са високи. Този малбек на цена от 35 лв. беше доста приличен.

Обслужване: Добре премерено уважение към клиента и приятна усмивка са качества, които се ценят навсякъде.

Акцент: Това е разбира се голямата пещ, разположена веднага след бара, но така, че създава известен уют без да се усеща миризма на кухня от нея.

Недостатъци: Липсва голям избор на питиета, а и чашите са средна ръка.

Моята оценка:

La Maison du Gourmet

2008-03-09T20:04:00.013+02:00

Преди да започна, искам просто да предупредя, че следва едно изцяло субективно мнение, с което сигурно мнозина няма да се съгласят, но името и хвалбите от списание Бакхус (награда за дебют за 2007 година) и представянето в Капитал лайт неотдавна подвеждат и нямат нищо общо с действителността. А претенциите са големи, но реалностите съвсем други. Ето неласкавите впечатления.

Обстановка: Грозна селска къща, с някаква смесица от дървен скосен таван и каменен под, направо върху който са ресторантските столове и маси. Нито има уют, нито атмосфера, а най-малко съответства на изискано заведение с подвеждащото си име. И масите са доста близко разположени, вследствие на което е толкова шумно, че не се чува изобщо.

Храна и напитки: Менюто е кратко (дори прекалено; свинско, например, изобщо не фигурира), храната не е нищо изключително, а до френската кухня е също толкова далече, колкото е и село Драгалевци до Франция. В напитките също имаше пропуски, а вместо чаши, посетителят има удоволствието да ползва пашабахче за 70 ст. Вината са френски, но в замяна на това от оня вид, който никой уважаващ себе си французин няма и да погледне, а има опасност и това, което си избереш да го няма.

Салата от скариди и авокадо в сметанов сос, върху рукола. Много неподходяща комбинация и се е получила малко тежка салата.

Терин от гъши дроб със затоплен черен хляб с канела - беше поднесен ледено студен и труден за мазане, а за хляба пише, че се приготвя в ресторанта, но не пишеше, че това е направено миналата седмица.

Средиземноморска сепия с карамелизирана ябълка (нямаше такава) със сос "Анкар" и басмати ориз - не беше лошо, но то какво да й сбъркаш на хубавата риба с портокалов сос.

Обслужване: Не мисля, че е нормално обслужването да се повери на малолетната дъщеря на собствениците (и да не е дъщеря, със сигурност беше дете). Направо е недопустимо и повече няма какво да говорим за обслужване.

Акцент: Предполага се това да е френската кухня, но не би било препоръчително за никой да си съставя мнение за нея точно по тези образци. Истината е, че няма нищо общо.

Недостатъци: Много са, както и претенциите на това място, които преполагам са довели до незаслужено високите цени (вечеря за двама, включваща салата, основно и десерт с вино от 45 лв. се образува една цифра от 130 лв.). Шумно, студено, неуютно, бавно обслужване и не на последно място скъпо.

Моята оценка: Посредствено място с големи претенции. Потресаващо заведение, за което няма едно хубаво нещо, което да може да се каже.

Съжалявам, но това е впечатлението, което остави.

Непотвърдена информация

2008-03-06T22:56:00.005+02:00

Преди няколко седмици се понесе слух (от "Вестник за жената") за появата в София на нов ресторант с името "Интервю".

Само по себе си това не е кой знае какво събитие, но не е само това.
С главен готвач белгиец, но което е по-важното и сензационното - който е удостоен преди това с 3 звезди от Мишлен за предишен свой ресторант. Та този човек, приготвял невероятните и феноменални гостби, качеството на които е удостоявано като най-високо не от кой и да е, ами точно от световния кулинарен гид Мишлен, да дойде у нас и да се захване с бивш стол, а по-късно и до неотдавна известен като ресторант "Вестникар" в Полиграфическия комбинат ... ми се видя малко озадачително, да го кажа така. Но все пак любопитството надделя и надникнах през деня в стола "Интервю".

Ето:

Вечер тук точно се вихрят чудесата на белгиеца.

И сега въпросът ми е: Възможно ли е фигура от такъв ранг и признание да ръководи ведомствен стол, при това в не много приятната обстановка (както се вижда от снимката) приличаща на съвременна бирария? Аз не знам, но ми се струва меко казано доста несериозно.

Не се сдържах и попитах тук-там (та даже и в организацията на готвачите - ЕвроТок България, чиято централа е именно в Белгия) и се оказа, че нищо не са чули и не знаят изобщо.

Много чудна и загадъчна работа.
Някой да е чул и да знае нещо по въпроса?

Da Papa

2008-02-18T19:25:00.008+02:00

Започвам с малък увод, необходим за уточнение местоположението и името на този ресторант.

Неотдавна стана дума, как преди близо 2 години това същото място се казваше (и то също) Класик гурме клуб (или гурме-клуб "Класик"), намиращ се до Парк-хотел Москва в една нова и лъскава офисна сграда, а впечатлението не е отразено тук поради две причини - първо подвеждащото име на ресторанта (подвеждащо, защото както вече знаем има всъщност и друг ресторант с това име) доведе до предварителна нагласа за един ресторант от висока класа, какъвто този тогава не се оказа; и втората причина - става ясно, че разочарованието е било голямо, а грешката - "вярна".

Цялостното впечатление за онзи тогава ресторант може да се опише като опит да се създаде съвременен тип място, но изпълнението много лошо, без стил и атмосфера и с посредствена кухня. И последва основателното решение - никога повече няма да се върна тук.

Но, сега нещата са много променени и започваме от името - Da Papa. Информацията сочи, че най-голямата заслуга да се казва така, е на бащата на небезизвестния Лео от Big Brother 2 или татко Адалберто, който изпълнява главната роля на главен готвач. А Лео и Лучия са се погрижили за всичко останало. И така:
Обстановка: Семпла и приятна атмосфера без натрапване на нещо определено с тиха музика и дизайн, успешно съчетание на чисти италиански мотиви с разпръснатите навсякъде бутилки вино - в дългата и тясна ниша на едната стена, на бара и до прозорците. А и светлината е мека и приятна.

Храна и напитки: Може да се каже италианска, домашна кухня. Специалитетите на папа Адалберто оформят собствен стил на автентична и традиционна италианска кухня от различни региони в Италия.

Ето например едно нетрадиционно плато от акула, хек, октопод, стриди, миди и калмари в доматен сос:

Интересно е представено всяко ястие в менюто, придружено с предложение за подходящото италианско вино, което не е задължително, но пък е полезно, ако липсват познания за италианските вина. Освен голямото разнообразие на италиански вина във винения лист присъстват аржентински, австрийски и калифорнийски вина. Хубавото е, че цените на ястия и напитки са приемливи и вечеря за двама с бутилка вино от среден клас (около 40 лв.) може да достигне максимум 100 лв.

В последно време настана една мода в десертите, изразяваща се основно в следното предложение - течен шоколад в сърцевината на шоколадов кейк, а наименованията, както и украсата вече са плод на въображението на главния готвач.

Ето и предложението в "Da Papa", наречено "Делиция":

Обслужване: Уменията на сервитьорките не са съвършени, но пък за сметка на това приятното отношение и усмивка могат да се приемат като много добро обслужване.

Акцент: Съвсем спокойно можем да кажем, че това е Лео, който всяка вечер проверява каква е обстановката в ресторанта и обръща специално внимание на гостите, което прави добро впечатление. И той вероятно го знае, щом го прави старателно.

Недостатъци: Чашите са посредствени и в менюто има печатни грешки.

Моята оценка:

Винената блогосфера

2008-02-06T18:45:00.003+02:00

Този текст беше замислен отдавна и най-сетне започнат още на 6 февруари, ама довършен доста по-късно. Забавното - а може би и многозначително - е, че на същия ден, само че за разлика от този случай, не е било зарязано, подобен текст и със сходна идея е публикувал в блога си и г-н Ясен Захариев, за чийто блог ще стане дума и по-надолу. Идеите (а и други неща) просто се сблъскаха челно :). Все пак, забавянето има и своя положителна страна, защото междувременно материалът за поста се увеличи, както ще стане ясно :).

Сега, по темата и към заглавието.

Вече може да се каже, че има такава.

Измина година време, откак този блог започна да функционира. Практически едновременно с него стартира и блогът на Живко. Дълго време двата блога (двойникът на този в Уърдпрес не го броим естествено за отделен и различен) бяха като едни самотници из многопосочната като тематика "голяма" блогосфера.

Не може да се отрече, че из много блогове е ставало дума за напитки, посещения в ресторанти и подобни, но това по-скоро са били инцидентни забележки, които така и не са имали свойството да обагрят тематично съответния блог.

Има - и отдавна - още много повече блогове, тематично съсредоточени върху готвенето и рецептите.

Но, специално ориентирани към вината и ресторантите блогове - други (поне видими) като че ли наистина нямаше почти през цялата 2007 г.

И изведнъж, горе-долу от началото на тази година се появиха (и се появяват!) все повече и повече нови блогове, посветени изцяло на темата за виното или в които то заема важно и дори централно място, наред и с други теми.

Преди да бъде започнат този блог, може да се каже, че дълго време цареше подготовка.

Дори само това идва да покаже, че идеята е била възприемана сериозно и също така е подходено и към изпълнението й.

Друг е въпросът, че от реализацията има още доста какво да се желае. Но това само между другото.

Част от подготовката включваше именно това - издирване измежду блоговете дали има други подобни. Извън откъслечни и по-скоро мимолетни такива публикации не се намери такъв.

Живко също отбеляза подобно свое наблюдение, когато се "открихме" в морето и дебрата на мрачната гора, наречена блогосфера.

Но вече не е така.

И едно от нещата, които правят впечатление, е и това, че - отново, и за пореден път, обикновените любители пак изпревариха професионалистите :). Можем с гордост да заявим и да се самопохвалим :).

И така, целта на настоящето е да представи - с линк и с по няколко думи впечатленията от блоговете, изключително или предимно посветени на темите за виното и ресторантите.

Най-напред да почнем от "ветерана" -

Блогът на Живко.

Не е въпрос до хвалба, а до чиста обективност констатацията, че за едната година на съществуването си този блог се превърна в авторитетен, полезен и не на последно място много приятен източник на вечната тема за виното. Колекцията му от описания и оценки, са освен всичко друго и много информативни. Набъбналото количество описани и оценени вина пък я прави и една истинска "база данни". Живко подчертава, че е любител, но описанията му и богатите познания за виното са на завидно високо ниво. Мисля, че на този блог тепърва има да му се отдава заслужаващото внимание и признание за извоювания авторитет.

От нетолкова отдавна е започнал свой блог и един от авторите на Бакхус - г-н Ясен Захариев.

Блогът е озаглавен чисто и просто Ясен.

И при най-бегло впечатление, а толкова повече при по-задълбочено запознаване, блогът прави повече от добро впечатление: като такъв на един ерудиран, добронамерен, дълбок познавач както по темите за виното, но и с другите си неща.

Струва ми се, че появата на блога му е истинско събитие (от малкото хубави) за родната блогосфера, и силно се надявам блогът да заеме полагащото му се място.

Тук е моментът за благодарности към него за поставянето на линк към този скромен любителски блог и упоменаването му в посочения в началото пост.

Налага се и едно пояснение - по повод на думите му, че блогът е анонимен и че той няма особено добро отношение към анонимността в интернет.

От една страна - авторът на блога не е съвсем анонимен :), както това знаят някои от тук упоменаваните блогъри и участници във винени дегустации. От друга страна, касае се - нека повторя - за чисто любителски блог; зад него стои обикновен и даже не особено напред в познанията за виното любител. Важното беше идеята да бъдат изказвани личните мнения, без оглед кой ги казва; мнението над личността :). Също както съдържанието над формата. Което, както знаем, разбира се, не е вярно, ама все пак :).

Следващият винен блог се казва MihaelaEndless и както се разбира от него е също на професионален почитател на виното.

Журналистката, която обича да казва "изрично гледайте", израз, който ми хареса и тутакси взех на въоръжение :).

Има - вероятно е нормално - интересен "женски" подход и поглед към необятния свят на виното. Обещала е да пише и за ресторанти, така че - очакването е с нетърпение и интерес.

Най-новият винен блог е може да се каже на виненото гуру за мнозина от почитателите - уважаемата винена специалистка и също автор на Бакхус г-жа Яна Петкова. Блогът й също се нарича просто Яна.

Как да не направи впечатление подозрителното изобилие сред винените любители и специалисти на имена с буквата Я? :)

От последния блог - сигурно също е естествено - се очаква много. Като се има предвид кой стои зад него.

По-натам.

Както обикновено става, от блога на Живко узнаваме и за още един, посветен на виното блог.

Който е много интересен, поради причината, че е на човек, който продава вино и е в непосредствен контакт с клиентелата. Блогът се нарича Sharko и представя интересната гледна точка "отвътре", ама от едно друго отвътре, което също съществува и е важно.

И така, станаха - без този тука - общо пет тясноспециализирани винени блога.

Но - да не забравим и ресторантените блогове, те са не по-малко важни.

Тука положението не е чак толкова радостно, защото има - извън тукашния - само още един.

Един - ама какъв!

Първият блог от нашата малка, но важна част от блогосферата, който попада в "Блогосферата" :).

И това е, разбира се Tablehopper - за което напълно заслужава поздравления. Значи не е случайно, че блогът отнесе безценната титла в "годишната класация на Сибарит" за най-добър ресторантен блог :).

И така, ето как се оформи една наистина винена блогосфера.

Трудно можеше да повярва човек, че това ще стане - само преди една година.

Може би, и дано, е само началото.

Тазгодишният конкурс на Бакхус (за 2007)

2008-02-03T21:45:00.000+02:00

Непременно трябва да има обзор и на тазгодишния конкурс на Бакхус. Най-малкото, за спазване на традицията и в продължение на миналогодишното изказване по същата тема - Годишната класация на Бакхус.
Препрочетох си ланшното съчинение и макар - в обичаен стил - никак да не си го харесах, но все пак, много от казаните там неща са си верни и промяна не е настъпила.
Нека ги изброя отново. Защото няма да се уморя да ги повтарям, докато недостатъците продължават да съществуват. С уговорката, разбира се, че това е само твърде частно, много субективно и напълно непредставително мнение. Но нали все пак е блог, значи - място за субективни мнения. Така и трябва, дори и да са спорни.
Първо за самото списание.
Чета го абсолютно редовно, без да съм пропуснал брой, от - вече стават - точно 5 години. Повечето по-стари броеве също съм чел, а пропуски имам само за много ограничено количество стари броеве, които и самата редакция не може да достави. Без да звучи самохвално, но мога да кажа, че имам трайни наблюдения върху еволюцията му.
Плюсовете:

Хубаво е, че списанието го има, не може да има съмнение в това. Запълнило е една празнота, която се усещаше в условията на преориентиране нагласите на клиентите и възникването на ново отношение към ресторантите, свързаните с тях неща, виното и изобщо към този вид удоволствия.
Полза от него има, и няма съмнение в това. От него човек научава за нови ресторанти и магазини за вина и напитки, нови събития и изобщо за този цял един свят, заемащ важно място.
Ползата е и по отношение на вината, и в това няма спор. Оценките на Бакхус за вината са сериозен ориентир, а по някаква все още не напълно обяснена причина, вкусовите предпочитания много повече съвпадат именно с оценките на Бакхус, отколкото например с тези на Wine Spectator, което си звучи като парадокс, но си е един факт.
Често е имало много информативни, интересни и полезни статии за различни елементи на този тип "култура", както самото списание я нарича. Тука спадат тематичните статии за различни видове вина и ястия, някои от които са наистина увлекателни и интригуващи.
Учреденият от списанието конкурс за Ресторант на годината е безспорно добра инициатива. Традиционният списък с ресторанти в края на всеки брой е полезен указател, дори само за случая, когато човек му се е приходило на ресторант, а иска да си помогне в нарастващия избор. В това отношение изпълнява някаква, макар и много далечна, но по нещо сходна функция с тази на митичния Мишлен.
Сигурно има и други плюсове, за които в момента не се сещам, но няма да имам нищо против да бъдат допълнени, ако има заинтригувани читатели. Много даже напротив.

Но - и винаги съм считал, че това е и по-важното - минусите:

Списанието е прекалено "неутрално"; основното внимание, което отделя е, да не би с някой материал да не засегне някого - и се нямат предвид клиентите. Такова е общото впечатление. Бих предпочел да е по-консумативно ориентирано, да представя нещата повече от гледната точка на стандартния среден потребител, за когото всъщност и списанието се прави - или поне аз наивно така си ги представям нещата, а то може и да не е така, за моя изненада.
Защото - общото впечатление е, че, когато се касае до ресторанти, списанието се държи все едно е издание на камарата на ресторантите в България, а не че е изданието на народа. Но важи не само за ресторантите, макар и за тях да е най-ярко.
Принципът е: да не обидим някой. И се прилага така: по-добре нищо, отколкото лошо. Дали не звучи като малко обърнато, популярното - "за мъртвите или добро, или нищо"? Ето това е усещането, което изпитва дългогодишният читател: Бакхус или ще похвали някой ресторант, или ще мълчи като партизанин пред Гестапо за него. Дребните забележки, които отвреме-навреме си позволява, са казани с такъв извинителен тон, че направо човек може да си го представи и да го оприличи на човек сключил ръце в молитвено-извинителна поза, мигащ едро на парцали и с притеснително заекване казващ: извинявайте, много съжалявам, ама нали ме разбирате и мене, все нещо трябва да подхвърля на тази озверяла тълпа, тя все иска лоши и негативни работи и трябва да й задоволявам низките инстинкти. И - да, те го разбират, и му прощават великодушно на списанието.
Не. Това не е правилният подход и не така трябва. Колкото и в реалността да се окаже, че не е така, продължавам твърдо да смятам, че всяко едно такова списание (а всъщност, би трябвало изобщо всяко списание) да е ориентирано към публиката си, не към представяните теми, продукт или услуга. Не може да завоюва авторитет едно издание в тази сфера, което е пълно само с рекламни и платени публикации, хвалещи един през друг всеки попаднал ресторант, а после публиката да установява, че там е пълно с недостатъци, а често и с потресаващо ниско ниво. Изданието трябва да е обективно, за да спечели доверието на читателя. Именно заради това е митичната слава на Мишлен - не защото е пръв приятел с ресторантите, а защото е техен враг № 1. С което именно е пръв приятел на публиката. Това е правилното и така трябва. Обективна критичност. Впрочем, и за самите ресторанти е най от полза. Струва ми се очевидно.

За недостатъците на конкурса. Част от тях не за първи път посочвам; съобразил съм обаче и нови, за да не е само повтаряне:

Конкурсът не трябва да е за миналата година. Наградата трябва да е в началото на годината (идеално време - март) и титлата трябва да е за текущата година. Би трябвало да е очевидно защо. Световният пример е точно такъв - допълнителен аргумент.
Методиката на определяне на победителите трябва из основи и коренно да се промени. Ето накратко и бегло идеята: в един дълъг период от време всеки заинтересован да може да предложи един или повече ресторанти за класиране в конкурса. Тука се включват както тесни специалисти от бранша, включително и с възможността да предлагат сами своя ресторант, но така и широката публика, водена единствено от субективните си предпочитания. Възможно е да бъде съставен въпросник-тест с множество критерии, който предложителят да попълва относно предлаганото от него заведение. Позициите могат да включват оценки за кухнята, обстановка, обслужване, вина, цени, обзавеждане, атмосфера, други детайли - колкото повече, толкова по-добре. На следващ етап се сформира широко жури, включващо независими специалисти - не само нашенци. Това може да са чуждестранни ресторантьори, журналисти по темата, други експерти, преподаватели от туристически и ресторантьорски школи, още разни хора - които самостоятелно и независимо да оценяват предложените ресторанти. Не се налага да се събират и на тумби, на тумби да ходят по ресторантите. Всеки си оценява - може също под формата на подробен въпросник с всички възможни детайли - сам, и представя оценките си за окончателната обработка. В крайна сметка, най-добрият ресторант е получилият най-висока комплексна оценка от журито. Много просто. Това, разбира се, е само пример, и сигурно крайно несъвършен, но методиката за избиране на победителя със сигурност трябва решително да се подобри.
Събитието трябва да е колкото такова за бранша, но същото, а даже и много повече - за публиката. Нейният интерес, в крайна сметка, повишава значимостта на подобни събития. Следователно, церемонията по награждаването не трябва да е опит за имитация на годишен бал на Бакхус или на гилдията на ресторантьорите - с тази показна затвореност и малко псевдоелитарност - а трябва да е повече отворена за широката публика. Информацията не трябва да е обвита със секретност, а да бъде наистина публично събитие, отразявано достатъчно широко от медиите. И не защото им е "поръчано" или поради колегиалност и т.н., а именно защото публиката проявява интерес.

И сигурно и още, и много неща, могат да се кажат както в едната, така и в другата, а като едното нищо - и в трета, и пета посока. Би било добре всъщност точно това да стане - да се кажат тези много и разнопосочни неща. Дано има проява на интерес към такава дискусия.

Сега - за конкретните резултати.
Сега, като поизмина известно време от обявяването на резултатите и като се поуталожиха страстите, имам чувството, че вероятно това е бил най-безспорният конкурс.
В смисъл - без истинска конкуренция между номинираните. То те пък и бяха само трима, но и те самите по същия начин нямат вид да са били подложени на една нормална и здрава конкуренция с останалите. Ако можеше да се върнем назад във времето - нямаше да е особено голяма изненада номинациите и победителите да бъдат лесно познати още и преди година, непосредствено след предишното издание на конкурса.
Така ми звучат на мене нещата.
За новия носител на голямата награда.
Това е общо шестият ресторант, дорасъл до отличието. От тези шест, един вече го няма (или поне временно, ама май си е за постоянно) - Талисман.
Най-напред за недостатъците на ресторанта. Дълго време ми трябваше, за да съобразя какво всъщност му е името на този ресторант. Воден от голямата му емблема, приличаща на герб върху входа на заведението, доста време бях дълбоко убеден, че правилното му име е Класик гурме клуб. Класик е написано с по-големи букви, под които са сгушени двете думи, звучащи като определение - гурме клуб. Които звучат просто като вид ресторант - хем "гурме", хем и "клуб". Това последното, между другото, винаги звучи претенциозно и в крайна сметка леко неуместно. По две причини, минимум - първо, не е истински клуб, не сме Острова, няма "клубни карти", няма членове и не е най-сетне ЦСКА (впрочем, Левски също, и много слава богу; щеше да е надгробната му черта). Второ - ако вярно беше "клуб", то следователно не е ресторант, а щом не е ресторант, значи и няма място в конкурса за ресторанти. След дълго колебание, най-сетне прозрях, че всъщност точното му име е Гурме клуб Класик. И по-точно - трябва да е: гурме-клуб "Класик".
Това име е неудачно. Колкото и да се кръщава гурме и клуб, в крайна сметка, обективно си е ресторант. А ресторанти с името "Класик" през последните 10-15 години - имаше (и има) в изобилие и, както се казва, бол.
Да не говорим, че имаше (а може би и още) ресторант и с абсолютно същото идентично наименование - същият Класик гурме клуб (или гурме-клуб "Класик"), намиращ се до Парк-хотел Москва. И впрочем, най-първият път, когато се чу за новия, засукан, такъв и онакъв ресторант, и като поисках да го посетя - нямаше абсолютно никаква информация за него. Беше се чуло само да се говори, но не и да се указва къде е точно, нито нищо повече, освен че е някакъв един, "по-такъв". Това беше отдавна, явно съвсем скоро след откриването му. Та, наивно подвел се, викам, чакай да се справим с интернета. Все по-нарастваща наивна вяра, че той всичко знае, заблуда, която коства скъпо на наивниците. И случаят беше такъв - интернетът ни запрати право при съименника на сегашния шампион, за който нямаше почти никакво упоменаване, за разлика от онз. Който чак да е бил пълно разочарование, може би не беше, но пък и никога нищо за него никъде не се е чуло. Чак още по-късно се изясни, че "този" Класик гурме, не е онзи, та беше поправена и грешката.
Не. Името му не е удачно, не е индивидуализиращо го, объркващо е и, в крайна сметка, просто е срамота името на един ресторант да се произнася по десет начина, така че накрая не знаеш кое точно е вярното, за едно и също заведение ли става дума и изобщо за какво говорим. Но? Така е.
Друг негов недостатък е местонахождението му в очевидно бившия стол на министерство. В София има множество учреждения, всяко от тях си е имало стол и всеки някогашен стол днес е същият такъв клуб (на име), но най-често е поредната евтина, отчаяна, миришеща на запръжки кръчма, в най-негостоприемния вид на понятието. Обстоятелството, че в случая се касае до луксозен ресторант, не променя факта, че е в една редица с цял километричен списък най-долнопробни заведения, окупирали бившите столове за чиновниците по ведомствата.
Самият този факт автоматично означава и че ресторантът се намира в мазе. Не всички учрежденски столове са в мазета, но определено огромната част са. Ресторантите-мазета, от началото на демокрацията и досега, заеха голямо и трайно място в ресторантското битие, особено в столицата. Не че непременно е лошо, но пък да си признаем, не е и най-хубавият вариант. Защото - друго си е да има прозорци, витрини даже - още по-добре, а иначе сме се укрили като в противорадиационно укритие. Разбира се, не е чак нещо фатално, помнят се и едни от най-чудесните, макар и вече несъществуващи, ресторанти, намирали се именно в мазета. Обаче - все пак. Някаква една такава типично нашенска специфика - ресторант в мазе. Няма много други места по света, където да срещнем жанра.
И, изпреварвайки общата оценка, ресторантът макар и лъскав - все пак не блести. Колкото и каквото и да е - няма да го наречем идеалният, или решаващ скок напред, или поглед в бъдещето, или онзи липсвал досега флагман на ресторантите, който и да повлече напред колегите си конкуренти. Добър, нелош, хубав - но, и това е истината, нищо изключително. Липсва му нещо в атмосферата, в усещането, което извиква у посетителя, в цялостния спомен, който оставя след себе си. А измежду предшествениците му в голямата титла - такива имаше. И още се помнят.
Казват, че кухнята, напитките и всичкото му - си било наред и било на висота. Вероятно е така, наистина.
Нооо? Липсва чисто афектационното отношение. Не е могъл да стане любимият ми ресторант, в който да искам да се върна и всеки път да е напълно естествено прекарването да е също толкова голямо, необичайно и хубаво събитие. В това отношение отстъпва на ред и много други - минали, но и настоящи ресторанти.
Всичко това говори, че е избиран по метода "от обратното" - чрез изключване по един или друг недостатък, а накрая - който остане, той е. Тоест - този с най-малко открояващите се недостатъци, а не този - с най-ярки и неоспорими достойнства. Още - е ресторантът, който е добре усреднена представа за това, какъв трябва да бъде един ресторант. Казано с други думи - това означава: да, един добър, на ниво, приличен ресторант. Средна ръка.
С всичкия му лукс и елемент на лека парвенющина.
Във всеки един от предишните носители на титлата (без Мусала, за която продължавам да нямам лични впечатления) имаше някаква своя индивидуалност, свой отличителен и неповторим стил. Нека ги изброя накратко:

"Отвъд алеята, зад шкафа" - определено индивидуален стил, с елементи на ретродомашен уют и малко прикрита, но все осезаема романтичност и интимност;
"Вишните" - с тази своя камерна задушевна атмосфера, усещането за внимателна ненатрапчива грижа, подчертан усет за нещо макар и неформално и неангажиращо, но на ниво и което оставя приятен спомен;
"Хеброс" - с тази негова неповторима атмосфера на романтична носталгия, толкова добре намерила мястото си в обвития с мит и мистика Стар град на Пловдив; толкова непосредствено и интимно усещане за някакво запомнящо се събитие;
"Талисман" - с неговите изумителни по контраста си с обичайното по другите места ястия, в причудливи и екстравагантни дори, но определено естетични форми; с изисканост и в приготвянето на храната, и във външния й вид, и в начина на поднасянето й и формата на чиниите, в които се предлага.

А за сегашния носител - какво?
Нито едно от тези, казани за предшествениците му характеристики. Ресторант на ниво - и като външен вид и лъскава фасада, и като обслужване и кухня: всичко като според учебниците за тази дейност. Ще рече - главната му характеристика е един механизиран ресторант, всеки от елементите му е на ниво, но на цялото му липсва - душа.
Ето това е моето усещане за него.
Доста двояко и противоречиво.
Дори отстъпилият му в пряката борба конкурент Шефс притежава своя индивидуален - немеханизиран стил и оказва такова въздействие върху посетителите си. Този?
Си остава просто един хубав, малко показен, малко надценен, но в крайна сметка - обикновен ресторант, който не се откроява с никакъв ярко запомнящ се индивидуализиращ го белег.
Нищо от което не означава, че няма да го посещавам - ни най-малко.
Поне до появата на истинския, на мястото си, такъв какъвто трябва да бъде и този, който вече толкова отдавна очакваме, ресторант.
Дето всъщност трябва да са много такива, а не един само.
Но - ние и за един си мечтаем.

Il Caffè

2008-02-03T21:11:00.000+02:00

Обстановка: Състои се от два малки салона, които се намират навътре след кафе-бара, разположен откъм булеварда. Има и още едно помещение в мазето, но все още не работи. Обзавеждането е семпло и изчистено от детайли. Като изключим чернобелите снимки и модернистични картини стените на малките стаи са покрити с тъмен фурнир в едната и огледало в другата. Малки помещения с по 3 маси, близко разположени една от друга и общото впечатление е липса на атмосфера и уют, а по-скоро обстановка за изолирани частни партита. Но масата е хубава:

Храна и напитки: Италианска кухня, стандартна без особена оригиналност, но пък ястията са приготвени много добре и определено вкусни. Главният готвач е италианец - Франческо, който е на ниво и използва пресни продукти. Ето и някои предложения:

1. Салата от чери домати с италианска моцарела (наистина е различна от предлаганото по нашите магазини) и босилков дресинг.

2. Прекрасно приготвено и сочно свинско бонфиле с манатарки.

3. Да не пропуснем и крехкия лаврак, глазиран с червено вино и сос балсамико с гарнитура пресни задушени картофи. А това червеничкото на снимката е препечен бекон - много интересно и добро съчетание.

4. Шоколадов мус с твърда коричка и течна вътрешност, гарниран с ванилов сладолед.

По отношение на напитките прави впечатление естествено големият избор на италиански вина от всички региони на страната и съобразени ценово - от 35 до 500 лв., но с превес на по-скъпите. Изборът падна на това нелошо кианти, което с времето подобряваше характеристиките си, но за съжаление няма практика да се декантират вината, за да се откроят качествата им.

Обслужване: Добро, но не открояващо се.

Акцент: Модернистичен херметичен дизайн.

Недостатъци: Малки помещения с близко разположени маси, липсва атмосфера и е шумно. Впечатляващо посредствени чаши за вино за ценовата категория, в която са се определили (100 лева без напитките).

Моята оценка:

Checkpoint Charlie

2008-01-27T22:30:00.000+02:00

Обстановка: Непретенциозна, в леко изискан съвременен интериор с изчистени елементи. Характеристична обстановка, която има за идея да препрати към Берлинската стена, както показва името на ресторанта, но без да се натрапва много.

Храна и напитки: Менюто е кратко, а ястията са добре приготвени, с пресни продукти и аранжирани добре в големи бели чинии. Съдовете, приборите и чашите са красиви. Виненият лист и напитките са добре подбрани, макар и асортиментът им да не е много богат. Цена на вечеря за двама - около 100 лв.

Обслужване: Добро отношение към клиентите, неангажиращо и най-важното не дават никакви непоискани съвети.

Акцент: Има изпълнения на цигулка и пиано, наживо. Много добро попадение.

Недостатъци: Масите са малко близко разположени, а също и при напитките може да се обогати асортиментът.

Моята оценка:

Сравнителен анализ

2008-01-27T18:51:00.001+02:00

Или - едно са очакванията, а друго реалността.

Две доста различни впечатления за една вечер само, различаващи се напълно от предварителните очаквания, а те пък базирани основно на информация от programata.bg, както и от списание Бакхус. Става въпрос за следното:

1. Streetfood bar Nicola's

Подведена от написаното в съответната програма, очакванията ми за френска атмосфера, за романтичността на новото и различно място, за достъпните цени, за нестандартна обстановка ("маси с форма на виолончело"), приглушен джаз и т.н., не се оправдаха, ами даже напротив - пълен провал.

Само един вътрешен глас се опитваше едва-едва да ме възпре с оглед на местоположението му - в уличките, известни описателно като "зад Халите". Дали наистина може да се очаква всичко, описано в т.нар. "Програма" да е вярно за заведение, намиращо се точно в тази част на София, доста спорна и противоречива, с азиатски привкус, редуващ се с китайски и най-долнокачествени български дюкянчета, изпълнена още с меко казано съмнителни минувачи късно вечер в тъмните улички? Но ...

Още от вратата се усеща студ - в буквален и преносен смисъл. Според обслужващия персонал климатикът бил нагласен на 30 градуса, но личното ми усещане констатираше друго. Студенина се долавяше и в интериора на заведението - масите, отделени с малки прегради една от друга, разположени от дясната страна по продължението на дълъг и не много широк коридор, а в ляво стените са покрити с огромни огледала и съвсем оскъдна светлина. Свещите, декоративни или не и поставени над масите, изобщо не светеха, а в дъното барът е облян в неприятна червена светлина. И накрая, за да завърша с описанието и с опита да пресъздам атмосферата (която липсваше) - масите с форма на виолончело бяха покрити с покривки-калъфи, които не се отличаваха с особена красота.

Последваха още разочарования:

Винена листа - липсва такава, като обяснението бе, че още не е готова, a препоръчаното вино от сервитьора беше потресаващо кисело. Никога, ама никога повече няма да се доверявам на сервитьорите-консултанти, по подобие на продавач-консултантите в магазините - и в двата случая се опитват да ми продадат нещо, което не е за купуване.
Меню - също липсва и обяснението е пак същото оправдание, че още били нови. Макар че за заведението пише вече от месеци. Ми не отваряйте тогава, като сте толкова нови. Един лист хартия само бе поставен на масата с дневното меню, като че ли е стол за хранене и май точно такъв тип заведение се очертава, имайки предвид и долнопробните заведения наоколо в този район, които спокойно могат да носят адекватното име "кръчма". Това и трябва да се очаква в тази част на София, с този малко притеснителен контингент, който ще ги посещава.
Чашите - изключително посредствени; приборите и всичко останало по масата говореше недвусмислено за заведение от "долния сегмент", и то в недобрата му разновидност.
Консумирахме прехвалената Flamenkuche ("френска пица", кой знае защо с немско име) с вид на тънка и безвкусна коричка хляб със следи от бекон и сирене по нея. Само свинските карета бяха добре приготвени, но на фона на всичко останало, каквито и комплименти от заведението да поднасяха (а те поднесоха), не можаха да заличат лошото първо впечатление.

Нямахме достатъчно търпение и дебели дрехи, за да изчакаме десерта.

С две думи - пълна измама!

С една - провал! Е, или поне - разочарование :).

И извод - не трябва да се доверявам на рекламата и платените статии, а само на вътрешния си глас :).

2. Checkpoint Charlie

Тук се случи точно обратното на очакванията.

Преди 3 години и половина, през август 2004 посетих това място и впечатленията бяха не особено добри. "Опит за характеристичен елемент и актуалност, но не се е получило. Липсва стил; стандартната фюжън кухня, селекцията на вина, както и в бара имат определено недостатъци. Във всички посоки трябва да се работи" - така съм написала тогава в тайния си бележник, отразяващ впечатленията ми.

Сега - наистина са работили във всички посоки.

След продължил дълго време ремонт има голяма разлика в подредбата на масите, целият интериор е преобразен и е постигната атмосфера на съвременно и приятно място с вкус към индивидуализма. Запазена е идеята за Берлинската стена, но не се натрапва и не е изкуствено използвана, а се вписва добре.
Хубави съдове и прекрасно оформени ястия, както на външен вид, така и на вкус; използвани са пресни продукти. Няма как да не похваля еклеровата торта, която беше просто превъзходна, с перфектен баланс на продуктите, довел до леката и ефирна сладост. За съжаление нямам снимки, но се надявам да ми се вярва - само на доверие :).
Виненият лист - и като асортимент, и в цените на напитките има сериозно подобрение.
И едно прекрасно допълнение - цигулка и пиано на живо, в изпълнение на цигулката - Ицхак Финци, а на пианото Васил Пърмаков. Ето това, за което наскоро писах и се оплаквах, че няма по софийските ресторанти и останах много приятно изненадана. Музиката беше предимно в стил "унгарски чардаш", а така също на Фр. Шопен и Франц Шуберт, "за да не звучи много ресторантско", както забавно се изрази Ицхак Финци. Хубаво е.

Единствен засега недостатък виждам, че кухнята приключва рано, после и барът след нея и към 24.00 часа вече ресторантът изцяло приключва. Може и да не е недостатък, но лично аз се почуваствах малко в забравеното социалистическо време, когато предупреждаваха, после гасяха лампите и т.н. - "хайде, къш, навън". Е - не се стигна до лампите :).

Това бяха кратките ми, но изчерпателни (мисля) впечатления от една вечер в София.

Ще напиша и "моите оценки" в краткия им вариант в съответната рубрика в блога, как така ще пропусна :).

"Винобар"

2008-01-19T13:24:00.000+02:00

Обстановка: Много добро съчетание на минимализъм, изисканост и уют. Състои се от две малки зали, в които масите са много близко разположени, но красиво подредени и с вкус. Стилът е различен - в първата масите са подредени една след друга, като в парижко кафене и има много вино по стените, а във втората присъства романтиката на свещи, огледала, тапети в бордо, кристален полилей и стара мозайка.

От едната зала се преминава в другата отново през малко коридорче, където е разположена кухнята - ето това според мен трябва да е най-малката кухня в историята. Там готвачът не се налага да прави никакви излишни стъпки и движения, просто защото няма възможност за това и всичко е "на една ръка разстояние". Емблематична е тази кухня. Един готвач, две ръце и цяло едно оборудване, прибори, съдове около него. Освен това не мога да пропусна и най-малкия умивалник в историята - точно една педя :).

Храна и напитки: Определящо и водещо тук са вината, които са разпределени в няколко категории, много са, и има добро съотношение цена/качество. Единствен недостатък - само по една бройка от тях :). Менюто е кратко и ястията са стандартни (телешки стек, свинско бонфиле, патешко филе в мед и пармиджано), но много добре приготвени, както и красиво аранжирани и поднесени изискано. Чашите за вино също са красиви и могат да се видят подредени в шкаф до масата.

Обслужване: Много добро, внимателни и загрижени са, въпреки претенциите на някои клиенти, решили да изпият бутилката вино, намираща се точно на най-недостъпното място.

Акцент: Предполагам, че ограничаващите обстоятелства откъм пространство и обем са насочили собствениците към използването на минимализма като свое предимство и са създали неповторима атмосфера от малки неща.

Недостатъци: За съжаление няма как да не се отчете и негативното въздействие на липсата на пространство, което се отразява при наличето на по-шумни компании. А така също и миризмата на кухня не е избегната.

Моята оценка:

Музиката, фон или важен детайл

2008-01-13T18:38:00.000+02:00

Сигурно на всеки се е случвало при посещение в някой ресторант и още от вратата да се обърне и да си излезне, без изобщо да се интересува какво го очаква по-навътре.

Причините могат да са поне две, като едната от тях е 100-процентова. Едната възможност е да усетите силна миризма на пържено и изобщо на кухня, но това не дразни всички хора, а има и такива, които не обръщат внимание.

Но втората, стопроцентовата възможност да си тръгнете, е музиката, която сте доловили и това най-вероятно са дразнещите и скърцащи звуци, придружени с характерния за Анадола, или още по на изток ритъм, адаптиран към нашите условия с потресаващ текст.

За всеки става ясно, че "тук" (или по-скоро там) ще се лее ракийка и ще се подрусват телеса. Казано с две думи, на това му казвам "музикален тероризъм". Нямам нищо против въпросната музика (или по-скоро имам, но не това е важното в случая), когато изначално е ясно самоопределянето на ресторанта като такъв, т.е., тематичен, концептуален или просто е известен с такъв стил и това се очаква от него. Тогава всичко си е на точното място и посетителите знаят какво да очакват, изненади няма. Но във всеки друг случай това е недопустимо, направо признак на неуважение.

Говоря за музиката изобщо, която се използва като фон, допълнение към обзавеждането например, или като важна част от атмосферата на ресторанта. В повечето случаи тя не се приема сериозно от ресторантьорите и е само фон, допълнение, неизискващо никакви усилия и без особено значение. Обаче аз имам друго мнение по въпроса. Естествено :).

За мен, а и не само, ако съдя по изследване, според което консумацията в заведенията се повишавала значително при наличието на подходяща класическа музика и клиентите направо не искат да си тръгнат. Да, така мисля и аз, удоволствието е пълно, когато се постигне хармония и завършеност, посредством всичките ни сетива, т.е., обстановката е красива - установяваме го само с един поглед, храната и виното са прекрасни - включили сме обоняние и всички вкусови рецептори, и остава слухът - например, прекрасните виенски валсове. Мога дори да кажа, че музиката и кулинарното изкуство са много близки, защото задоволяват потребностите на нашите сетива.

Предствете си го така: Музиката не трябва да е нито много силна, за да не пречи на разговорите, но и достатъчно висока, за да се чува добре и й се отдаде дължимото внимание.

Правила съм си експеримент, ако може така да се нарече, и съм установила, че по-леката класическа музика се съчетава прекрасно с хубаво червено вино и приятна компания. Тя има това особено качество да създава добро настроение, същевременно да отпуска напрегнатото ни състояние и да повиши положителното възприемане на виното, храната и изобщо допринася за атмосферата. Когато слушам едно хубаво музикално произведение, удоволствието, което изпитвам, може да бъде съвсем подобно на насладата от хубавото вино и изискано, майсторски приготвено ястие. Така, че не само че не се изключват, ами взаимно се допълват.

Отново се питам защо по нашите ресторанти упорито не искат да използват това качество на хубавата класическа музика. Просто трябва да се подбере внимателно, да не е много претенциозна, тежка и натоварваща, а по-лежерната и лесно възприемана такава.

Масово се използват местните радиостанции, като за по-лесно, както и т.нар. музика "будабар", чилаут, а също и леки латино-ритми, както и най-различна инструментална такава. Сега, всичко това не е лошо и повечето заведения не са претенциозни, хората се срещат там набързо, или просто убиват малко време след работа, няма значение поводът, но общото трябва да е неангажираност на ресторанта към клиентите си. Повечето ресторанти от долен и среден сегмент са именно тези места, където не се обръща внимание и музиката е фон.

Но аз обръщам внимание на онези по-изискани ресторанти, където тя трябва да е задължителният и важен детайл, който не бива да се пренебрегва. Прави много добро впечатление наличието на пиано, цигулка или дори и контрабас, както е в ресторант Хеброс, Пловдив, което автоматично го издига много и разграничава от мнозинството дори и само по този детайл.

Опитвам се упорито да се сетя къде съм слушала хубава класическа музика в някой ресторант, но само на едно място засега това щастие ми се е случвало. Нямааааа и това е.

Все пак тайно се надявам някой да чуе гласа на клиента, да се замисли върху възможността да направи ресторанта си желано и предпочетено място, където хубавата музика е в изобилие, както хубавите напитки и прекрасни ястия :).

Chef's - Update

2008-01-07T21:28:00.000+02:00

С което започва новата рубрика, отразяваща поредното посещение в даден ресторант и впечатленията от това. Понякога се наблюдават неща, които са били пропуснати при първото посещение, друг път представата е коренно различна и като едно лошо правило след известно време на експлоатация ресторантите се влошават, няма го хубавото качесто на нещо ново, свежо и обещаващо място. Или собствениците загубват желание, или клиентите с лошите си навици ги "приучават" към занижаване на качеството и изобщо мястото загубва много след време. Има и случаи, когато собствениците се сменят, готвачите напускат или просто модата вече е друга и отново любимият ресторант не е това, което е бил или дори да затвори, но за това друг път. Сега думата ни е за "Шефс".

Посещаван е 4 пъти, два от които все няколко дни преди посрещане на поредната нова година. Така беше и сега - 28.12.2007 г. И какво наблюдавахме:

1. Промяна на клиентелата - определено към по-добро. В предишното по-подробно описание (на 17 км. от София) ми направи впечатление не особено приятното обкръжение от шумни и малко особените физиономии на местните "бизнесмени". Вероятно благодарение на собствениците, атмосферата или просто на обстановката сега те просто липсват и на тяхно място са се появили чужденци, които винаги правят добро впечатление, млади хора и една малка част все пак парвенюта. Като цяло може да се каже, че откъм клиентела има определено подобрение.

2. Затвърди се първоначалното ми добро впечатление от обслужването на готвачите-сервитьори, които те посрещат на вратата и ти "разказват" менюто за деня. Вече съм се изказвала, че това непринудено добро отношение към клиента съвсем естествено го предразполага да се отпусне и да очаква с нетърпение приятното прекарване на вечерта. Има само една забележка и тя се отнася до това да не се избързва с предлагането на следващото ястие, виното или десерта. Не бива, според мен да се пресира клиента с избора и веднага да му се сервира, особено ако е от този тип клиенти, които искат дълго да се наслаждават на обстановката и прекарването си.

3. Отново бях приятно изненадана от хубавите чаши, прибори и още по-красивите съдове, в които ястията бяха поднесени много красиво оформени. Ето едни гигантски скариди:

И един прекрасен щрудел:

4. По отношение на храната - въпреки че самите собственици в едно интервю споделят, че техният ресторант не е "гурме", т.е. не трябва да се очаква изискана и новаторска кухня, то аз бих посъветвала (само мое мнение, разбира се) тя да бъде ориентирана и като такава, защото според мен ресторанта има атмосферата и качествата именно на такъв.

5. Още една приятна изненада бе наличието на по-голям избор на напитки и особено на хубави вина. Имат си и нов винен шкаф с отбрани елитни екземпляри.

Освен това нещото, което прави особено добро впечатление е наличието на вина, които не се срещат масово в търговската мрежа и се предлагат в ресторанта с не особено висока надценка. Винаги съм смятала, че това е една характерна особеност за добрите ресторанти - колекция, различна от масово предлаганите по магазините и която може да изненада почитателите на хубавото вино.

6. Сега и две думи за камината, разположена в средата на заведението и с няколко стъпала по-надолу от основната част и която се очакваше да е най-романтичният и създаващ уют елемент. За съжаление това не се е получило. Хубаво е да седиш пред горящия огън с чаша коняк в ръка, но има две обстоятелства, които развалят работата. От една страна по-ниското разположение на местата за сядане създават чувството, че останалите гости ти ходят в близост до главата и някак не е приятно. От друга, централното разположение създава известен дискомфорт и чувство, че си на сцена, наблюдаван от всички присъстващи. Идеята е много добра, но когато изпробвахме предназначението на местата, около камината - ето такива са впечатленията.

7. Тоалетните - не бях обърнала внимание преди, но сега с удоволствие констатирах колко забавна и приятна обстановка могат да създадат няколко детайла, поставени на точното място и подредени с вкус. Няма да изпадам в подробности, просто ще кажа, че е важно да се обръща подобаващо внимание на тези сервизни помещения.

8. За да съм максимално честна към евентуалните ми читатели и бъдещи посетители на ресторанта ще кажа и нещото, което не ми хареса. Това е миризмата, разнасяща се в целия ресторант от изнесената кухня на бара. Макар по същество да представлява вид атракция за гостите, което не е лоша идея, но на практика липсва добра вентилация и ефектът от ароматните изпарения при приготвянето на всяка една "апетитна", чеснова или друга гарнитура, просто се усеща навсякъде. Може да се запази този атрактивен елемент и някои ястия да се финализират там, но приготвянето им определено не трябва да е свързано с отделянето на такива остри и силноароматни летливи компоненти.

Ако трябва да обобщя, определено този ресторант запазва 3-те си звезди от Сибарит. Качеството не се е влошило, а напротив има определени подобрения и е успял да запази неповторимата си атмосферата и обслужване, които го отличават от всички други ресторанти и освен това е един от най-добрите за София. Според моето скромно мнение.

Класациите на Сибарит

2007-12-18T12:30:00.000+02:00

Сега тъкмо е сезонът на класациите и нека не звучи самовлюбено, но - няма как - дойде моментът да бъдат обявени и класациите на този скромен любителски блог.

Така погледнато, като че ли ще са поне в три категории, а може и повече да станат докато трае мъчителният процес по обличането на идеите в писана реч.

Първа категория.

Вино на годината

И малко пояснение. В нея са включени дегустирани вина през настоящата календарна година, независимо от произхода им - дали в ресторант, дали закупени от нашата търговска мрежа, или в чужбина. Веднага се набива на очи, че в този си вид е повече от неконтролируемо субективна, но то пък всяка класация е субективна, а освен това, преобладаващото количество са все вина от нашия пазар, така че възможността за критична преценка е налице.

Виното на 2007 година, без съмнение и безапелационно, става:

Marimar Pinot Noir 2002 Russian River Valley California

Описание от тайния бележник.

Цвят: Тъмночервен, наситен с лек керемиден отенък. Тъмна вишна.

Аромат: Типичният за пино ноар дълбок и силен нюанс на кожа, пипер и опушено, а така също тръпчив на кедър. Липсват плодови аромати.

Вкус: Плътно тяло (като обезмаслено мляко), къпина и касис, кадифени танини. Хармонично и балансирано елегантно вино. Дълъг послевкус с отлични качества. Завършено. Много хубаво вино с невероятен баланс на вкусовете!

Ето и целият Топ 5 на вината на 2007 г.

Marimar, Don Miguel Torres, Russian River Valley 2002
Sebastiani, Zinfandel, Sonoma County 2004
Paolo Scavino, Bric del Fiasc, Barolo 2001
Marimar, Don Miguel Torres, Russian River Valley 2003
Montes Alpha, Syrah, Colchagua Valley 2005

Втора категория
Ресторант на годината

Критериите так са малко нетрадиционни и заради това изискват и разяснение. Качеството на приготвянето на храна и оценката на "кухнята" са, разбира се, традиционен фактор. За разлика обаче от всякакви други сродни класации, не е главният решаващ, нито единствен критерий. Ресторантът е преценяван като едно цяло; съчетание на множеството му отделни компоненти и лица и успешното постигане на ултимната крайна цел - посещението в него да бъде запомнящо се събитие на едно хубаво пребиваване. Тук се включват отбстановката и атмосферата, които тя създава; общото усещане и излъчване, с които ресторантът е останал в спомените; подредбата на масите, включително покривки, прибори, чаши и салфетки, дребни аксесоари; ниво и качество на обслужването; оценка за приготвянето на храната; асортиментът и качеството на напитките, включващо както високоалкохолните, така и вината, но и дижестивите, без да биват пропуснати и безалкохолните напитки; цената - всичко това, обединено в едно общо възприятие, което е и решаващата оценка.

Топ 10 на ресторантите на 2007 г.

Chef's
La Terazza di Serdica
Талисман*
Da Vidi
Егур
Жарден
Хемингуей, Пловдив
Амстердам, Пловдив
Стара София
Кристал Палас

* След коренната му промяна и собственик, отново е в ремонт и дали ще отвори врати в трета разновидност засега не е ясно изобщо.

И за ресторант на годината заслужено бива обявен -

Chef's

Това, което го прави различен и единствен по рода си засега, е изключително топлото посрещане, "разказването на менюто" от готвачите-сервитьори и приятната атмосфера, постигната съвсем естествено без да се натрапва нищо и същевременно създаваща спокойствие и донякъде неповторимост. В кухнята, която е изнесена в салона, се приготвят интересни предложения на готвачите, поднесени в красиви съдове и някак всичко придобива завършен вид в този ресторант.

Класация на магазини за напитки, деликатесни храни и пр.

Винополис
Дар от боговете
I Sensi
Vintage
Елемаг, ул. Златовръх

И накрая, при толкова много класации, няма как да бъде пропусната и вероятно най-изненадващата.

Класация на блоговете за вина и ресторанти

От друга страна - тази класация е и най-лесната. Поради една много проста причина - тя е разделена по категории, а в категориите общо взето има само по един блог :). Ето сигурният начин никой да не бъде обиден, но пък и да се запази пълна обективност. Последен критерий - задължителният "присъстващите се изключват" :).

И така, по категории

Най-добър блог за вина - http://jivkogeorgiev.blogspot.com/

Още от самото му появяване приятно изненадаха качествата на блога и дълбоките познания на Живко, поднесени с подобаваща лекота и финес. Както и топлото отношение към читателите. Пожелаваме успех и приятни занимания и в бъдеще, а така също и повече тематични мероприятия :).

Най-добър блог за ресторанти - http://www.tablehopper.net/

Ето това е интересно откритие, което неслучайно попада в полезрението с редовното попълване, информация от "извора" и качествен снимков материал. Интересна гледна точка и пожелаваме много успех на Еми! Честито!

Това беше за 2007 г. Догодина пак ще се оглеждаме във виртуалното пространство и ще пишем за всичко, което олицетворява самоопределянето на този скромен блог, а и не само.

Точките на Wine Spectator

2007-12-10T20:00:00.000+02:00

По всичко личи, миналата седмица излезе реномираната годишна класация на Wine Spectator - Top 100 на най-добрите вина за 2007.

The Top 100 Wines of 2007

Ето и линк към пълния списък, в pdf.

А изразът "по всичко личи" идва да обозначи, че не всеки ден разглеждам сайта на виненото списание, всъщност дори доста рядко. По простата причина, че огромната част от ценната информация е само за платен абонамент. И ето, по някаква случайност точно миналата седмица реших да го посетя и тогава видях, че годишната класация е излязла, макар и да не пише кога точно е публикувана.

Обаче малка статия в петъчния Дневник, който пък четох по един друг повод, ме наведе на заключението, че е възможно класацията да е обнародвана точно в деня, когато по случайност за пръв път от месеци насам съм решил да разгледам какво ново при WS. Забавно, както обикновено. Ето я нея, и това като че ли е единственото упоменаване за повода в нашето информационно пространство:

Френско вино оглави класацията на "Уайн спектейтър"

Класацията на WS е без съмнение много интересна и изучаването й е отнело не една и не две минути, както други години, така и тази.

И друг път ми е правило впечатление, че оценките, които списанието дава на вината по време на перманентните си дегустации не са решаващи за крайното класиране. За него те казват, че водещи критерии са субективното отношение на експертите, цената, количеството произведено вино и разни такива от този тип.

Ето как се получава, че оцененото, например, с невероятните и изключително редки 100 точки (абсолютният максимум!) вино Valdicava Brunello di Montalcino Madonna del Piano Riserva 2001 заема едва чак 13 позиция в топ 100, макар и да е единственото измежду всички с най-високата оценка.

Следователно, очевидно е, че оценяването на вината не е толкова проста работа, колкото сме си мислели. И именно това е основният въпрос, който ме занима.

Преди да продължа с него, нека все пак отбележа, че в класацията няма вино под 90 точки, а първенецът, виното на годината, така да се каже, е от любимата ми апелация - Clos des Papes Châteauneuf-du-Pape 2005, с оценка 98 и на цена в Америка $80.

Което последното би могло да се преведе като не чак толкова непоносимо скъпо, дори и за нашите с несравнимо по-ограничени възможности условия.

Но нека развия хода на мислите си за точките на Уайн Спектейтър.

Може би ще е най-добре това да стане чрез онагледяване върху примера на едно реално и конкретно вино.

Paulo Scavino Barolo Bric dël Fiasc 2001 (и един примерен линк за него)

Оценено от WS с изключително високата оценка 95 точки.

Очакването към такова вино е несъмнено твърде високо.

Реалността?

Да, хубаво е. Много даже е хубаво.

Но?

Няма да мога, колкото и да ми се иска, да кажа, че това е виното, което ме е грабнало.

С една дума - не е истински голямото за мене вино, такова каквото да ми харесва изключително.

Ето как започнах да подозирам, че точките са вид условност, и да подразбирам защо оценката не е гаранция за висока позиция в класацията.

Или да повторя същото с други думи - оценката (точките) са стремеж към обективност, съответствие с някакви, повече или по-малко, но обективни критерии.

Челното място в класацията - е чисто субективното усещане, отношението към виното; онова, което го прави точно него, виното точно за мене.

Поради това, точките на Уайн Спектейтър може да бъдат само ориентир, но не и гаранция.

А, разбира се, като се има предвид и че не едно и не две барола са водели все до същото възприятие ("хубаво е, много даже, но не е това"), то и нещата общо взето се изясняват.

Ето как, значи, работата се разкри: човек като знае, например, че пино ноарът му харесва, и ако види такъв, оценен високо от WS, значи ето това е виното, което много вероятно ще оправдае и очакванията.

Проста работа :).

От бележника:

Paulo Scavino Barolo Bric dël Fiasc 2001

Цвят: Малина със силно оранжев отенък, плътен и наситен.

Аромат: Има силен аромат на кедър, малко на цитрус и карамфил. Много интересна смес на стипчивост и парливост в аромата.

Вкус: Има ясно изразен характер на т.нар. "Мъжко вино", силни танини с балансирани киселини и липса на плодови нотки. Определен баланс на топло и тежко вино с потенциал за отлежаване. Много специфично и характерно вино, хубаво и запомнящо се. И още казано с други едни думи (на един от дегустаторите) - "Класически вкус".

След 3 часа: В аромата и вкуса се долавя нещо сладко-горчиво-тръпчиво, напомнящо върха на боровите иглички, лепкаво сладникав.

Гурме

2007-11-28T22:08:00.000+02:00

Или още ценител и познавач на добрата храна и напитки, на цялата съвременна модерна култура и начин на живот, които се крият зад тази дума.
А според Уикипедия гурман (Gourmand) можело да означава още и човек, който обича храната в големи количества, чревоугодник и лакомник. Според ученика пък по френски, думата означава на първо място и даже единствено само това - чревоугодник. Ужас, да си угаждаш на червата - директното му разбиране, да създаваш комфорт на храносмилателната си система и следователно здравословно да поглеждаш на това, което слагаш в чинията си.
Изобщо не мога да се съглася с това как една дума може да има две коренно противоположни значения, хем да предпочиташ изискана храна и напитки, да си познавач и следователно човек-естет, от което следва, че не можеш да бъдеш някакъв лакомник, който ще се пръсне по шевовете от преяждане и препиване, т.е. поведението му не може да е адекватно на това, което консумира, хем пък едновременно да означава и някакъв си там - чревоугодник.
И идваме до това, че определението гурме можем да използваме за култура на хранене, отношение към изискани ястия, в чието приготовление и начин на поднасяне има вложено специално старание и творчество; за готварски уреди, които се използват в процеса на това приготовление, за аксесоари във винената индустрия изобщо, и най-вече за ресторанти, в които се поднасят такива ястия.
Много се занимават хората с това, то даже е цяла нова поредна мода - като се започне от лекари, диетолози, премине се към производители и всякакви разпространители на хранителни продукти, не може и без химията в практическото й приложение (особено в последно време в т.нар. молекулярна кухня), както за подобряване качеството на ингредиентите, така и за отстраняване разните вредители, за отбелязване е също и създаването на цели движения - например, Slow food, ангажирано с разпространението на начина на хранене и това, което ни прави щастливи, а в последно време и ориентирано към екологичните продукти и т.н. - целият ни живот се оказва подчинен и заобиколен от хранене, храна и съвети за нея.
Което започва да омръзва - е да се мисли и твори все в името на това какво ще се сложи на масата, като идеята и целта не е да си доставим удоволствие, а да сме здрави и доволни екологично ориентирани хора. Не знам дали това е точното направление на мисълта за хранене, насаждана у съвременния човек. В целия този стремеж към здравословие и маниакална екология забравяме да си доставяме удоволствие от събитието на приготвяне, аранжиране и самото консумиране на ястието.

Една красива маса (поне веднъж седмично в ресторант, или в домашна обстановка), наредена с това, което предпочитаме да сложим там, т.е. според нашите вкусове и желания, оформени красиво и ето ти определението вече за "Гурме" - не си угаждаме на червата, а на духа и вследствие, всичко се получава добре като се започне от сетивата, премине се през емоционалното ни състояние и накрая естествено се стига до комфорт и на физиката.

Казано само с две думи - чувстваме се добре.

Така че аз не харесвам значението на "гурме" като чревоугодник, но ето как с времето тази дума придобива друг смисъл и значение - значението на вътрешната ни оценка, еволюцията на вкусовете и желанията ни, променя се цялостното мислене и условия на съществуване.

Не искам да е прозвучало философски или високопарно, но наистина има значение с какво човек се храни и не съм съгласна, че всичко опира до финансовите възможности. Е, няма всеки ден да слагаме шампанско и хайвер на масата си, разбира се, но вниманието и усетът към приготвяне на ястието и неговото сервиране са от значение. Човек може да си приготви всичко, но с различно отношение и в различни пропорции. При липса на желание по-добре да не се започва, а и няма да се получи очакваното. Естествено е повечето домакини (каква ужасна дума :) ще скочат да се оправдават с думите "къде ти време за настроения в кухнята, когато имам да върша толкова неща" (знаем си ги какви са). А аз отговарям - много просто и има решение: следва извадка от постулатите на Сибарит :)):

1. Ако няма кой да помага в кухнята, то тогава по-добре е да се напазаруват продукти, готови или полуготови, но качествени и да се приготвят и сервират красиво. За хубавата маса време не трябва, а малко повече внимание. Т.е. - няма оправдания.

Например така:

2. Ако може (във финансов смисъл), то значи и трябва, да се използва моментът, за да се посети някое ново ресторантче, а не да се чака специален повод или нагласа и така да се развали настроението от настоящия миг. Още повече вече има избор и пак няма оправдание.

3. Ако няма възможност за 1 или 2, то тогава в краен случай, ама много краен, може да се приготви една студена вечеря, която поднесена с усмивка върши работа.

Излиза, че всичко е въпрос на вътрешна нагласа и желание да сме почитатели на хубавото и вкусно ястие. И въпрос на това какви типове хора сме, (ето тук може да се разпознаем от кой тип сме) и "по вкусовете ще ги познаете", съобразно една от множеството крилати фрази от типа "как да ги познаем" :).

И много правилно и характерно е - отношението ни към света, нашият поглед и знание за нещата, навиците и всичко започва от деца, когато се опитваме да определим какво харесваме и какво - не. И ако тогава нямаме добър "учител" или някой, който да помогне, а не да наставлява и налага вкусове, както и да забранява, то тогава - еми никога няма да разберем какви сме и какво предпочитаме, или ще е доста късно да се поправи стореното.

И така - какво излиза, че да си Гурме не е толкова лошо, не е и обидно, а напротив - за предпочитане е!
И хубавото ястие, съчетано с хубаво вино е една малка фантазия, все пак!

От бележника...

2007-10-23T12:48:00.000+02:00

И така, всичко започна на 10.09.2004 с един Banrock Station (shiraz), реколта 2001 и закупен от "Метро" в кв. Младост. Първото вино, описано само с тези три кратки думи "Не е хубаво" наистина не струваше, макар в списание Бакхус да бе получило 85 точки.

Всяко следващо описание обаче бе по-дълго и по-интересно, тоест носеше вече повече информация, както за момента на дегустация, така и за бъдещите такива. И този процес на описване на името и качествата на виното в момента на дегустиране се отразяваше двустранно - от една страна при отбелязването на вкуса и аромата на тестваното вино се засилваше интереса към него като характеристики, увеличаваше се и умението да бъде описвано по-точно и ясно какво е усещането; възприемането на определен тип и самото описване ставаше по-ясно и разбираемо.

От друга страна ми помагаше да определя и това какво харесвам във виното, да търся нови сортове, да ги анализирам и сравнявам при различните производители (напр., дълго време любим беше ширазът = сира и всичките му проявления) докато се "избистрят" вкусовете и се определят желанията. Оказа се много хубаво и полезно занимание. Така на по-късен етап започнах да рисувам етикетите, за да не стават грешки, когато не всичко е описано, например че е резерва, а е същата година и разликата е огромна. А още по-късно започнах да снимам някои "образци".

Още в началото се роди идеята да номинирам хубавите вина и да ги класифицирам като такива с една - хубави, и две звезди - много хубави. Е има и едно единствено с 3 звезди, но то е голямо изключение Chateau Lafite Rothschild, 1991 Pauillac,

изпито на една паметна дата по един паметен повод. Описанието на големите вина винаги е проблем (поне за любителите).

Установила съм за това голямо вино следното:

Цвят: Наситен вишневочервен с лек керемиден отенък и висока плътност.

Аромат: Свързвам го с пипер, силно на кожа и седло, както и особено дълъг плодов нюанс, който обаче не е основният аромат. И още ароматът му се свързва с етерични масла, но всичко е толкова комплексно и завършено, че трудно се долавят различията.

Вкус: И тук определянето и конкретизирането на съставки е много трудно - определила съм го като неповторимо съчетание на вкусовете на шираз и бордо едновременно със запазена специфика и индивидуалност. И още като хубаво и отлежало удоволствие!

Също на един по-късен етап се появи желанието от наличната информация за изпитите вина (описвани вече повече от 2 години) да се оформят някои статистически показатели, като това какво е преобладавало на българския пазар като сортове, производители, от кои страни и на какви цени на дребно. Получиха се интересни изводи, но за това друг път.

В началото ще започна с описанието на вината с две звезди, като ще давам по едно от тях от различни страни-производителки и ако се появи интерес ще показвам част от статистиката за тази страна. Има наистина интересни резултати, но всичко по реда си.

Започвам с описанието на вино с 2 звезди в един доста ранен период, всъщност първото получило тази категория - "много хубаво вино".

1. Франция

Baron Philippe de Rothschild

Цвят: Хубав червен, леко кафенее

Вкус: Типично "бордо" с характерен аромат на плътно каберне??

Закупено от супермаркет "Европа" на цена от 20 лв. на 4.10.2004 и изпито същия ден.

Тук искам да добавя, че този кафеникав отенък ме заинтригува и след като се поинтересувах разбрах, че може да се дължи на годините отлежаване - реколта 1999 г., а е изпито на 15.09.2004 г. Този факт се потвърди и при останалите по-стари вина.

При френските вина от този период не мога да пропусна Pauillac, Baron de Rothschild, 1999 г., описано с превъзходен цвят "бордо" с керемиден отенък, вкус на отлично вино, дълбок, на горски плодове и мед и мек послевкус. Цената е 29.77 от Метро - Люлин, закупено и изпито на 19.10.2004 г.

2. Чили
Casa Silva, Reserva, Carménère, D.O. Colchagua valley, 2002 г.,
оценен от Бакхус с 89 точки.

Цвят: Много хубав тъмночервен и плътен

Аромат: На горски плодове и послевкус на "Бордо"

Вкус: На много хубаво каберне, без киселост, общо взето хубаво червено вино.

Цена 23,75 лв., закупено на 27.09.2004 и изпито на 04.10.2004 г.

Искам да поясня, че описанията, особено в началото, са доста кратки и не носят много информация, но с времето се понаучихме и все по-добре се получаваше. Още нещо, при някои описания има и малко елемент вече на "веселост", вследствие на обемните алкохолни проценти, но да не си помислите, че не е е сериозно описанието, напротив само малко по-закръглени и разкривени са буквите, но се случва. При втория опит (на 22.11.2004) с това вино забелязвам вече восък и опушен, тежък аромат, а при вкуса - червена капия, восък и мед. Интересно наблюдение тук е, че същия ден сме изпили едно тосканско Villa Antinori, 2001 (оценен от Бакхус с 86 точки) със състав: sangiovese + merlot + cabernet sauvignon + syrah, преди чилийското, и превес и по-добре оценено с 2 звезди е то, което показва и доста субективност, но вкусовете се запазват.

Някъде към края на октомври (29.10.2004 г.) открих, че любимият ми сорт грозде (един от любимите) и съответно вино, резултат от него, е Zinfandel и по-специално и най-вече следният:

3. USA, Калифорния
Clos du Bois, Sonoma county, Zinfandel, 1999

оценка на Бакхус - 84 точки

Цвят: тъмночервен с лек керемиден отенък, критерий за старо вино

Аромат: Силен и дълбок аромат на горски плодове с акцент на малина и боровинка, пипер и опушена кожа (не е ясно каква), но много хубав! Специфичен аромат.

Вкус: На хубаво, отлежало, богато вино, изтънчено и страхотно, безкрайно различно от българските вина и навярно се дължи на този сорт.

Цена - 21,79 лв, закупено на 29.10.2004 от магазин "Хит" на 22.10.2004.

Понякога, както в този случай, описанието е доста приповдигнато и възторжено, но така се случва, когато за първи път попадне човек на нещо хубаво и доста различно. А и сме още в зората на тези опити.

Това вино е опитвано още няколко пъти и съответно описвано подобно (12.08.2005 при цена 23.50 лв. от Елемаг и още на 26.10.2006 при цена вече 24.49 лв., още на 22.02.2007 от склад на Сандрини при цена 20.05 лв.). В цвета се е появило като допълнение, че "клони към виолетово", ароматът е подчертано същата комбинация на горски плодове и кожа и с добавки от "топла чушка, пушено и мед" - но при това допълнение забелязвам, че виното е имало по-висока температура от 24 градуса и после е охлаждано до 18 градуса. А за вкуса добавяме "мек, сладък и топъл", но със забележката, че не трябва да престоява дълго в декантер, че се окислява и добива лека киселинност накрая.

Едно от любимите вина и сорт oще е:

Clos du Bois, Sonoma County, Pinot noir, 2001
Цвят: Типична малина, много бистър и класически винен цвят.

Аромат: Богат и комплексен плодов аромат, особено силно на седло, тоест кожа и обор.

Вкус: Пълната плодова гама, комплексна и богата структура с дълъг и незатихващ плодов послевкус, а след престояване в декантера той става по-остър и засилено се усеща пипер.

Цена: 14.47 лв. закупено е от склад Сандрини на 16.12.2005 и веднага е изпито.

При повторната му дегустация на 28.07.2006, както и на 14.02.2007 се появява хининов вкус, а всички останали характеристики се запазват.

Ето и онагледяване на цвета:

Следващото откритие беше сортът "Sangiovese" и неговото участие в:

4. Италия
Santa Cristina, Antinori, Toscana, 2003

състав: Sangiovese + Merlot (малко); 12,5 % об.
Цвят: Пурпурен, дълбок
Аромат: Излъчва силни нюанси на топлина и кожа, класически аромат за хубавото червено вино

Вкус: Прекрасен, класически и такова трябва да бъде хубавото топло истинско червено вино!

Цена - 15.80 лв., закупено е от магазин "Елемаг" в кв. Изгрев на 11.11.2004 г. и изпито същия ден.

И тук да не пропусна още едно откритие за онзи период при италиансите вина:

Nero d'Avola, Cusumano, Sicilia, 2003

Състав: Nero d'Avola; 14% об.

Цвят: Супер! Тъмен рубин, бистър.

Аромат: На восък, черни боровинки и малини

Вкус: Силно на восъчна пита с боровинки, определено интересно и хубаво вино

Цена - 16.99 лв. от магазин "Хит" в кв. Младост, закупено на 22.10.2004 и изпито в 15.30 същия ден :).
И още едно предложение от Италия - Zanna, Illuminati, Montepulciano d'Abruzzo, Colline Teramane, Riserva, 1999, 13.5% об. и цена 37.80 лв. от магазин Елемаг, закупено на 14.01.2005 г. и изпито същия ден. Страхотно вино с много плътен цвят - тъмен рубин с типичния аромат на шираз, тоест восък, сладка череша, мед и горски плодове, както и вишна, стафиди и кожа.

Случвало се е вино, оценено с две звезди като Côtes du Rhone, Barton & Guestier, Tradition, 2000 (syrah+grenache+carignan) по-късно да повторя и да остане малко разочарование и съответно да бъде понижено на една звезда, или дори без. Обяснявам си го отново със субективния фактор. Температурата се оказа много важна, а също и отлежаването, съхранението на виното и доста различия могат да се появят при консумиране по различен начин, отдекантирано или не.

Но има и нещо друго, едно постоянство при пино ноар Cono Sur, отразено винаги като много хубаво и дори при различните реколти:

Cono Sur, Reserve, Pinot noir, Casablanca Valley, 2004, 14 об.%

Цвят: Бистър виненорозов

Аромат: Силно на пушек и кожа, примесен с череша и ягода, леко сладникав и се запазва дълго време.
Вкус: Свежо усещане на опушено, както и восък и череша с много дълъг и силен послевкус, където преобладава кожата с плодовете като фон.

Цена: 26.50 лв. от магазин Елемаг в кв. Лозенец на 10.02.2006 г. и изпито същия ден.

Отразен в бележника пак с две звезди е и Cono Sur, Pinot Noir 2005 (на 14.03.2006 г. при цена от 15.50 лв. от Елемаг) и разликата е само в малко по-бистър и малинов цвят. А така също и реколта 2001, закупено от "Хит" на цена от 26.49 лв. и изпито на 20.10.2006 г., където се долавя и аромат на босилек, но малко се вкислява след престояване, което, ако може да се направи извод за този пино ноар, не трябва да се чака много и да е по-охладено при консумация.

Стигнахме и до другия любим сорт шираз, или сира, каквото може да е произнасянето му в различните краища по света, но все си е невероятно ароматен и добър.

5. Австралия

Hardys, Nottage Hill, shiraz, 2003, 14 % об.
Цвят: Рубин, или още черешово червено, доста плътен и оставя следи по стените на чашите, боядисва.

Аромат: Восък, пчелен восък, опушено и силно на пипер и плодове с невероятно съчетание на плодове и кожа, като всичко това се долавя самостоятелно. Много богат аромат.

Вкус: Усещане за пълнота и завършеност, където се долавя фина нишка на тръпчивост в унисон с дълбочината на възприятието. Силно вино, което е най-добро за консумация при 13-14 градуса.

Цената е 23.70 лв. от магазин Елемаг в кв. Лозенец, закупено и изпито на 22.12.2005 г.

И още веднъж на 07.02.2006 г., когато впечатленията са същите и виното си остава много добро. Същото констатирам и за реколта 2003, изпито съвсем скоро на 26.08.2007 г.

И една малка илюстрация на казаното:

Интересно е да се отбележи, че при този сорт доста трудно се открояват много хубави вина и тези с две звезди, освен гореописаното, са: един Fetzer, Syrah, California, 1997 (като първия път, когато е опитан на 29.08.2005, е с една звезда, а вторият път на 17.03.2006 се е харесал повече и е с две, при това на цена само от 9.40 лв.) и другото предложение е Bin 128, Penfolds, Coonawarra, 2001 г., 13.5% об., с оценка от Бакхус от 89 точки. Цената му е 42.50 лв. от магазин Елемаг в Лозенец. При вкуса му се появяват характерните плодове, но като сладко от вишни, презрели боровинки, още кожа, чушка и дълъг послевкус с меко докосване и топлина. Много е хубаво наистина това вино. Но като цяло ширазите образуват хубави вина, обаче не и изключителни, което се забелязва и от статистиката.

Много е хубаво да дегустираш неизвестно вино, да го опишеш, да отразиш моментното си усещане и после да го потърсиш пак на пазара, да повториш удоволствието, отново да го "запечатваш" с думи, на един по-късен етап отново да се върнеш към отразените впечатления и да установиш, че си мислил т.е. чувствал и усещал виното по един и същ начин. Осен всичко друго е доста забавно да препрочиташ собствените си описания, които не се отличават с друго, освен с емоцията от установеното.

Ето една кратка, но според мен красива илюстрация на удоволствието, има и звук.

Край на част първа.

Ресторант Хемингуей, Пловдив

2007-10-04T15:23:00.000+02:00

Обстановка: Ресторантът се състои от три зали - основна, лоби бар и малка еркерна част, отделена от долната част само с плътни кафяви ресни. В основната зала е пресъздадена атмосферата от живота на американския писател, характеризираща се с типичните за времето тапицирани дървени пейки, които тук са умело съчетани с подходящи аксесоари като голям тъмнокафяв абажур над някои маси, както и навсякъде по тавана и част от стените изписани с подписа на Хемингуей на бял фон, подобно на автограф върху негово произведение.

В унисон с романтичната обстановка е пианото в дъното до бара, както и малките лампи, разположени красиво върху масите до прозорците. Хубав елемент също е присъствието на различни вина навсякъде - по шкафовете за вино, в импровизираните библиотеки с книги на Хемингуей, на поставки по стените и това създава допълнително настроение и собствен дух.

Храна и напитки: Менюто е стегнато и изискано с някои интересни предложения като френската селска торта, която е уникална и много различна от стандартните десерти, предлагани навсякъде. Чашите са хубави, красиви са съдовете и приборите, а винената листа е много добре балансирана.

Маринован октопод на скара:

И френската селска торта с "нарисуваната" виличка:

Обслужване: Много добро, учтиви са и незабележими сервитьорите, при това има и известен финес, въпреки факта, че ресторантът работи само с резервации и е пълен.

Акцент: Това е автографът на писателя, "поставен" навсякъде дори и избродиран върху белите кърпи за хранене, красиво прибрани в кръгче от сплетени естествени дървесни клонки. Истински впечатляващ и запомнящ се детайл.

Недостатъци: Малко е шумно и плочките по пода не са най-доброто решение. Масите също са доста близко разположени.

Моята оценка:

Shades Of Red

2007-10-03T23:06:00.001+02:00

Обстановка: Класически червен "Арт нуво", в смисъл на леко заоблените форми на мебелите, меки червени тонове, тежки завеси, дълги бели покривки и разчупване на червената гама с витражиран таван в центъра, а и на части от махагоновите колони.

Храна и напитки: Класиката присъства и тук с допълнение от красиви съдове и прибори. Чашите също са в унисон на общия тон - елегантни.

Много изискана кухня, приготвена наистина професионално, за която обаче се чака по-дълго от нормалното. Но си заслужава, защото е невероятно вкусно всичко, което опитахме. Нилският костур се разтопява в устата, а свинското месо придобива по-мек вкус, увито в шунка. Ето снимки на някои от предложенията:

1. Пъдпъдъчи яйца, увити в сьомга

2. Нилски костур

3. Крехко свинско филе, увито в Хамон

Обслужване: Ненатрапващо се (даже прекалено) внимание, учтиво и студено.

Акцент: Липсва.

Недостатъци: Прекалено дълго се чака за ястието, без да бъдат предупредени клиентите на ресторанта и винената листа не е добре подбрана, направо е скромна за претенците си. Общото ми впечатление е липсата на атмосфера, собствен почерк или дори някакъв детайл.

Моята оценка:

Поглед към Гърция

2007-09-07T23:02:00.000+02:00

Защо ресторантите в Гърция са такива и какво им е особеното.

Когато човек си помисли за тази страна и първото, с което я свързва е море, после слънце и древна история. А по-точно и трите едновременно. Изобщо туризъм, разходки и почивка - всичко, което означават тези три основни понятия.

Естествено е да очакваме акцентът при гръцките ресторанти да бъде ориентиран именно в тази посока. Така и се получава и сега да поясня.

1. Хубавата гледка - повечето таверни са разположени на такива места с гледки към морето, някоя хубава градина, или естествено насред някоя руина. Няма как да не им го признаем - имат си в изобилие всичко това, а масите просто се разполагат от другата страна на пътя в близост до морето, или непосредствено до останките на древна агора, темпъл или просто случайно струпване на древни руини. Красиво е и няма как да не е определящо в концепцията за гръцките таверни. Не че за другите не важи, но тук в древна Елада, това просто е задължително.

2. Това, което също го има в изобилие и не представлява никаква трудност да се "добие", т.е. извади от морето, е разнообразната по видове и големини риба, калмари и други подобни. Начините им на приготвяне не са в чак такова разнообразие, достатъчно е това видово изобилие, което се приготвя главно на тиган или на фурна. Няма да изпадам в подробности, поради това, че обобщаваме за националните особености, свързани с тези на ресторантчетата им - таверни. Почти навсякъде в масовите такива ще срещнете поне 10 вида прясно уловена риба, каламари (както според тях е правилното им наименование) и в зависимост от нивото - някои по-екзотични представители.

Гърците си имат естествено и характерните местни особености като специалната "трева", поднасяна като салата, овкусена само със зехтин и лимон (на вкус я оприличавам на смес от лапад и киселец, а на външен вид повече на голям лапад :). Както и "дзадзики" или казано с други думи сух таратор, който в другата ни южна съседка е известен като турска салата и вместо нарязани парченца краставица, може и тиквички, или нещо местно зелено (и те си имат "трева").

Като започнах да сравнявам, нека кажа и за сладките неща, от рода на баклавички, тулумбички, сладки баници, бюреци и други, все "местни" (разбирай турски или гръцки), където се различават само по наименованията си и никак на външен вид. Няма как да пропусна и подобието в напитката, традиционна за Гърция и известна като "Узо", в Турция като "Иени ракь", но все си е мастика (на кристали :).

Да се върнем на основните две неща, които казахме определят и основополагат съществото на масовите таверни, така щото всичко останало изгубва от своята важност и характерност. Вниманието на клиента е насочено в определена посока, задържано е там и повече усилия не са необходими. Имам предвид значението на красиво оформена маса, посуда, прибори и чаши, които поне да бяха малко по-различни на различните места. За обслужването приказката е същата - необходимо и достатъчно условие е присъствието на сервитьори (някъде дори не може да се разберете напълно, поради езиковата бариера). Всичко това важи, разбира се, само за масовите таверни, където като правило масите са покрити с карирани покривчици, захванати от всички страни с пластмасовите приспособления тип "щипка" и нищо отгоре им за да е по-лесно поставянето на другата "покривка". Ето това е интересната и особена част, когато идва келнера и полага върху покривката една хартиена такава, която на мен ми прилича на огромна бяла салфетка. И накрая след консумацията, остатъците се изсипват, или изтръскват отгоре й, хващат се за четирите крайща и се изхвърля така получената "бохча". Чисто, лесно и практично решение. Храниш се винаги първи върху импровизираната бяла "покривка", поддържа се повече от лесно, сигурно и евтино, но пък се чувстваш като да си си постлал вестника и върху него така набързо похапваш. Не ми се нрави особено. Но това, пак казвам, е при масовите места за хранене в Гърция, където още и музика няма, т.е. смисълът и акцентът им е хубаво разположение, храната и малко приказки за разтушване от сивото ежедневие. За чинии, чаши и посуда казахме, че приказката е същата - не се обръща никакво внимание.

Такива са най-общо впечатленията ми от гръцките масови ресторантета - средна класа.

Сега няколко думи за VAROULKO

Преди да започна описанието си искам да благодаря на Живко и описанието му в неговия блог, откъдето научих за прекрасното и интригуващо въведение в този ресторант с една звезда на гида Мишлен, което бе двигател и направо ми възбуди любопитството, а в резултат и го посетих.

И така, започвам с невероятната гледка и местоположение на този ресторант:

Изумително красиво е осветен Акрополът отдолу, откъм скалите на хълма и между самите колони с червени и бели светлини. Не можеш да откъснеш очи от тази гледка, която се вижда прекрасно от всяка маса на терасата на ресторанта.

За съжаление снимките не са много добри, но ето все пак някаква представа:

Всъщност постройката се състои от 3 етажа - ресторанти от различен тип, но най-красивата част е тази на терасата. Светлината е слаба и идваща основно от красиви газени лампи с млечнобяла светлина само за масата, където са разположени. Обзавеждането е в бяло, плетени столове, маси с дълги до земята бели покривки и в дъното малък бар-плот в светли тонове, чието основно предназначение е подготовка на ястията за сервиране и са разположени съдовете за изстудяване на напитките.

Тиха и приятна музика, а от всички страни терасата е заобиколена с цветя и зеленина.

И нещо много важно, при сравнително близко разположени маси не се чува изобщо разговорът на съседите, т.е. съществува определена самостоятелност и изолираност. Съдовете, приборите и чашите са много стилни и съответстват на нивото на ресторанта.
Като цяло атмосферата е предразполагаща към отпускане и изолиране от ежедневието и останалия свят в очакване на изисканата вечеря.

И тя наистина е такава.

Представена съвсем професионално, с финес и познаване на детайлите в характерните за такъв тип ресторанти степенност на предложенията. В случая бяха 2 степенни предложения: 5 и 7 рибни ястия.

Ето и доста лошите снимки с описание на съдържанието им:

Супа от мастилото на Сепия: невероятен вкус, където всички вкусови разделения за солено, сладко и кисело се сливат в едно общо усещане за завършеност и плътност. Това е крем-супа с парченца сепия, които не се забелязват на повърхността.

Seabus and parrot fish - редуват се бялата "сийбус" с червената и по-малка риба "парот" (не знам какво означава, според готвача името е на птицата, но е много вкусна). Първата е осолена и печена, а втората е на вкус като пропита с марина. Украсата е от някаква олимонена трева.

Печен каламар, гарниран със сос от сирене фета и горчица

Монг фиш с гарнитура яйчено-лимонен сос и в средата е гръцката трева

Обслужването е много добро, приятно и ненатрапващо се внимание с необходимото присъствие. Имам само една забележка - просто нито веднъж не смениха пепелника. Не знам на какво се дължи това, дали на тъмнината, дали на това, че пепелникът беше от типа, където пепелта пада под капака му и не се виждат угарки отгоре, но все пак не беше подменен нито веднъж. Е и накрая малко се забави сервитьорката ми с таксито, но никой в този ресторант и изобщо на тази географска ширина не бърза много, така че всичко беше превъзходно и звездата на Мишлен е напълно заслужена, остава само да я задържат и догодина.

Пожелавам им го и си заслужава да се посети пак.

Егур

2007-09-07T22:38:00.000+02:00

Ето, че се появи още един арменски ресторант в София от станалата вече верига такива (щом са повече от един, нали) "Ела, ела". Началото беше поставено с "Егур, егур" на ул.Шейново, после на ул.Добруджа ("Егур, егур" 2) и сега третият, който се различава от останалите основно по две неща - намира се в хотел ("Арт") и името вече се състои само от една покана "Егур".

Собствениците трябва да са същите, но тук се наблюдават някои различия и определено по-високо ниво. Интериорът също се отличава с повече изисканост и стилни елементи, както и посудата, приборите и чашите са по-фини. Има хубава светлина, красиви свещи на всяка маса и дълги, тежки пердета, като всичко това създава някаква камерност и топлота в цялото обзавеждане.

И виненият шкаф:

В обслужването не се наблюдава промяна и се характеризира с ненатрапващото се услужливо внимание. Още малко за обстановката. Преди на това място се помещаваше Арт-ресторантът, който се отличаваше с това, че си беше хотелски ресторант, т.е. задължителен и съобразен с категорията на хотела, без да има своята индивидуалност и стил. Както се наблюдава и по други места - хотелските ресторанти (с някои изключения като Радисън, когато все още имаше ресторант, Кемпински и др.) не са нищо друго освен необходимата и задължителна, обособена като ресторант, хранителна част на самия хотел.

"Егур" е поредното изключение, отличаващо се с характерната арменска кухня, както и с подобрения в цялостната обстановка, представянето и оформянето на ястията.

Като това козе сирене, завито в кори и гарнирано със сладко от ягоди

Има какво да се пожелае в подбора на напитки, винената листа е все още несъответстваща на нивото, но като цяло се е получило по-доброто представяне на "Егур" в София.

Замислям се, ако собствениците продължат да съкращават името (съответно поканата "Ела") в следващите си ресторанти - какво ли ще се получи; навярно без да има отправена покана в наименованието клиентът ще остава все по-доволен и естествено ще се връща там отново и отново.

Ресторант "Панорама"

2007-05-03T09:53:00.000+03:00

Обстановка: Приятна, лека и свежа "заобикаляща среда". Изчистеният от допълнителни украси и натруфеност италиански стил създава възможност за отпускане и приятни мигове. Има освежаващи правилните форми детайли, като цветните украси и шарени постелки, които разчупват атмосферата и създават уют. И хубавата гледка на София от височината на кв. Симеоново си заслужава похвалите, разбира се.

Храна и напитки: Семпло представена италианска кухня и предложения от българската такава, при това съчетаването на изискано приготвените омари с кебапчета е приятна изненада. За сервирането на храната, приборите и съдовете нямам забележки. Чашите за вино, макар и малки по размер са фини и добри, но винената листа и предложенията за други напитки не са на висотата на необходимото ниво и класа.

Обслужване: Има известен опит за внимание от страна на персонала, но грешките и непрофесионализмът им са в повече.

Детайл: Хубавите цветни аранжировки и панорамната гледка.

Недостатъци: Обслужването, както и недостатъчните предложения във винената листа и изобщо на напитки.

Моята оценка:

Сайт: "Sky Way"

И по-подробно тук.

Старият, нов Талисман

2007-04-29T23:03:00.000+03:00

Стар - защото името, местоположението, размерите и дори сервитьорите са същите, но всичко останало е напълно различно. Ще се опитам да поясня.

Интериор - коренно различен. Всичко е пребоядисано в бяло. Стените, тавана, мебелировката и дори хубавият тъмно-червен винен шкаф сега са бели. В "съзвучие" с бялото е положен светъл ламиниран паркет, а на някои от столовете - бледорозовобежови калъфи.

Има промяна и в разположението на масите, които са по-малко на брой и допълват усещането за широта, което се създава още с влизането в ресторанта от светлите му тонове.

За контраст на бялото е използван "леопардовият" елемент в дамаската на столовете, килимите и пердетата, които са на черно-бели цветя. Има и една част от стена, боядисана в черно и с тънка линия изрисувани бели цветя. Красиво е.

Цветята присъстват и на още няколко места - до вратата в две огромни вази са сложени големи бели рози, които са изкуствени, но не дразни. В две големи рамки на стената има по една голяма разцъфтяла бяла роза. Освен това и интересни стъклени прегради с инкрустирани цветя по тях, отделят символично масите.

Получава се, каквато вероятно е модната тенденция в момента (Елеа и др.) - оформяне на различни в цветово изражение части от ресторанта.

Различен е и входът, който преди беше характерен с витражите си и тежките тъмни врати.

Няма как човек да не прави сравнение на всеки детайл и впечатление, разликите се усещат. Оглеждах се за високите, големи бели свещи - няма ги. Но пък момичето, което ни обслужваше беше същото. Менюто ("книжката") е ново, в унисон с новото излъчване на обстановката, и значително по-хубаво от предното.

По натам - кухнята също е доста различна (не толкова като имена на ястията, колкото като приготвяне) и само "дантелите" от карамелизирана захар са запазени. Но пресованите фини лучени феерии за съжаление - не. Качеството на храната също е различно и не е лошо приготвена, но определено не е същата, както и предложенията в менюто.

Вариации на тема шоколад

Ето тази салата например

("салата от сезонни зеленчуци с яйца от пъдпъдък") няма нищо общо със съименника си само отпреди година по същото време. И опасенията са, че разликата не е никак в полза на сегашния вариант.

Приборите и чашите мисля, че нямат промяна и са хубави, но екстравагантните и с различна форма съдове за съжаление ги няма в новия "Талисман". Това бе един от детайлите, които го характеризираха и допринесоха за наградата "Ресторант на годината" (2005) от списание Бакхус. А чинията-награда е налице и се намира на същото място в шкафа срещу входа.

Като цяло обстановката е много приятна и различна от всички столични ресторанти, обслужването е добро, т.е. също както преди, има го и усещането за изисканост и спокойствие. Но ... е доста различно всъщност и автоматичното сравняване на стария и нов Талисман не е в полза на новото му лице. Причината, според мен не е в интериора, или нещо друго, а по-скоро е в комплексното цяло, което дава облика и атмосферата на ресторанта. Една от загубите е екстравагантността в съдовете, другото е хубавата тиха музика (сега слушахме радио "Дарик"), освен това големите бели свещи, витражите, тежките завеси на входа, кухнята и т.н., всичко образува "цялото" на предишния "Талисман".

Сега просто е съвсем друг и според мен не трябва да носи същото име, най-малко поради това, че представата, която изниква е съвсем различна, нова. В случая един "Ресторант в бяло", или просто "Бялото цвете" може да пресъздаде новата му визия.

Но каквото и да е името, то трябва да олицетворява атмосферата, новото лице или просто да отразява различния стил. И - най-важното: голямата разлика е в "кухнята". Която просто вече не е съвсем същата.

Това е личното ми впечатление.

Ресторант "Панорама" в кв.Симеоново

2007-04-29T22:46:00.000+03:00

Или още ресторантът на хотел "Sky Way". Построен е на мястото на стария, соц-ресторант "Панорама" в кв. Симеоново, запомнен с кебапчета и шкембе чорба, както и с кръчмарските железни маси с дървени летвички на голямата тераса, която пак беше разположена на височина и имаше хубава гледка. Тогава почти всички неделни туристи отсядаха на това място след дългия преход и отмаряха с бира и споменатите манджи. За времето си беше нормално изобщо да не се гледа толкова критично на такива места и не се обръщаше внимание много, стига да ти сервираха до 1 час и си доволен. Но сега времената са други и погледите ни също.

От известно време слушаме рекламата на въпросния ресторант по радиото и най-сетне му дойде времето. Проверката показа следното:

1. Доста приятно първо впечатление, направо хубава изненада.

2. Разположен е на високо място и се очертава хубава гледка към София. Това си е предимство поне в два аспекта - удоволствие и основно занимание на скучаещите клиенти от една страна, а от друга - основният рефрен в рекламата по радиото. Сещам се и за още едно хубаво качество на местоположението - прохладата през лятото.

От казаното става ясно, че има даденост за добро попълнение в блога и ето описанието му.

Обстановката предизвиква интересно смесено усещане, в което италианският изчистен стил, който се появява често напоследък се съчетава доста удачно с цветни сухи аранжировки, редуващи се между масите и придаващи индивидуалност, разчупвайки цветовете и формите на пространството. Хубаво допълнение към това са цветните пътеки, постлани на места.

Отново има аранжиране на масите тип "Американско сервиране", но във варианта му с тесни и дълги кърпи в два цвята, поставени на кръст. Има и едни малки, но изискани чаши за вино и вода (от словашката марка Рона, същата както и в Тераца ди Сердика), както и новото в случая са порцелановите квадратни съдове, в които са поставени също така малки по размер ножове за намазване на филиите с масло. И още свежи и красиви горски цветя.

Приятна и изчистена от излишни елементи атмосфера.

Има и още една приятна изненада - не се усеща "присъствието" на хотела, или по-скоро факта, че е хотелски ресторант. Може би поради това, че входът на ресторанта е откъм градината с басейна и непосредствено до ресторанта като негово продължение е кафе-сладкарницата в същия стил. И всичките прозорци са големи, до земята като гледат към София. Пак да кажа, че гледката е хубава и има възможност човек да се наслади на пространствеността й.

Няколко думи за храната. Предложенията в менюто са както от италианската кухня с доста интересни рибни специалитети, така също и от традиционната българска такава като кебапчета и кюфтета, а скарата на дървени въглища (Bar BQ) ще бъде готова до седмица. Няма нищо лошо в такова съчетаване на изисканите специалитети със считаните за "прости манджи" кебапчета, за чието приготвяне обаче се изисква истинско майсторство и си е направо трудно постижима работа. Ето и тук (опитахме ги, разбира се :)) се оказа, че не се е получил истинският шедьовър в говтварското изкуство на кебапчето.

Съдовете, както и приборите са хубави. За чашите споменах, че са малки, но изискани и доста приятни. Е моите предпочитания са за големите и тумбести форми, но и при тези има нещо, което ги отличава от евтините и широко разпространени от световноизвестната югоизточна на нас марка пашабахче.

Но при напитките и винената листа има още много да си пожелаем. Няма кой знае какъв избор, качество и класа в списъка.

При обслужването обаче е най-големият пропуск. Има го любезното отношение и необходимото внимание, но се случи непоправима грешка. Стана така, че виното ни бе сервирано от един сервитьор, който се справяше добре, доливаше своевременно чашите, но в един момент се появи някакво момиче, което докато се усетим и разберем какво стана допълни една от чашите с вино, различно от нашето. В случая "купаж" се получи от австралийски шираз и българска горчивка - ужасно съчетание. Не знам как се случи това, но беше доста забавно (какво друго му остава на човек :) , още повече че в ресторанта бяха заети само две маси, на които се сервираше съответно само двете описани вина. Какво ли би се получило, ако имаше още гости и какви ли смески биха се получили?:)).

В заключение показваме още две снимки снимки и моята оценка.

На 17 км от София

2007-04-15T21:27:00.000+02:00

Където се намира Шефс. Ресторантът с изцяло нова и непозната досега у нас концепция.

Отдавна се канех да напиша по-подробно впечатленията си за него. Първото ми посещение беше в края на миналата година. Имаше приятна обстановка, която не беше резултат само от празничната украса и атмосфера, но и с всичките си останали заслуги, за които ще стане дума сега. Все пак още от вратата усещаш различния ресторант, с топлото посрещане и последващото "разказване" на менюто за деня.

И така, обстановката е интересна и прави впечатление с определен стил и индивидуалност в съчетаване на детайлите.

Семплото обзавеждане при масите и столовете се допълва изцяло от модерния стил на големите метални лампи над тях, както и с тапицираните седалки, разположени около камината.

Самата тя е доста различна от познатите "битови" варианти и висока почти до тавана. Обособеният кът за приятен разговор около огъня, разположен централно в ресторанта създава различно възприемане на камината от стандартното, което по принцип е усещане за нещо битово. Всички механи и т.нар. традиционни български ресторанти са "обзаведени" с камини, аранжирани с разхвърляни бъклици, стари маши и шарени грънци, а около тях - задължителните нарове с пъстри черги и възглавници. При което само като чуем, че някъде имало камина, автоматично си представяме описаната картинка и за повечето хора, свързвана с понятието "селски уют". Но ето, че има и друг, по-добър вариант за съчетаване на удоволствието от хубаво питие около живия огън на модерната камина. Идеята да се разположи централно и в различен стил определено е добра.

Друг нов и интересен дизайнерски елемент, или направо нова концепция за ресторант, е откритата кухня, вкарана направо в салона на ресторанта, на самия бар. По-точно там са разположили печката с огромния абсорбатор, решени в сиви, метални тонове, което отново показва съчетаване на съвременни идеи и нестандартни решения. Постигнат е и развлекателен елемент, когато отвреме-навреме се виждат и припламванията откъм бара.

Още по-добро впечатление прави и фактът, че въпреки така изнесената кухня, миризми на готвено не се усещат.

Всичко изброено дотук подготвя за нещо хубаво и то наистина се случва.

Chef's - или готвачите - сами си посрещат гостите, настаняват ги и им "разказват" менюто. Точно така, не поднасят някаква книжка, в повечето случаи пълна с правописни грешки и доста дебела, в която участват най-много 4-5 основни съставки, но разиграни в различни вариации така, че да се създаде нужното впечатление за голямо разнообразие в асортимента - пълна измама. А тук при готвачите нещата са съсредоточени в две-три салати, няколко предястия и основни ястия, както и малко десерти, за които после се разбира, че са уникални и доста добри. И всичко това "разказано" (както се изразяват и самите сервитьори-готвачи) на клиента в непринуден разговор, по време на който можеш да се информираш за всички неясноти, които обикновено се появяват в описанието на ястията със сложни и специализирани готварски термини. Много е забавно и най-вече приятно такова отношение към гостите на ресторанта. За обективност, разбира се, трябва да се уточни, че самото меню го има и написано - на една "черна дъска" до входа, за който би пожелал да си го чете съсредоточено.

Идва ред и на добрите думи за чаши, посуда и прибори. Чашите са интересни, малко различни и атрактивни, особено едни криви (за вода и за spirits), които в първия миг като ги видиш и инстинктивно те карат да ги "оправиш", защото са силно наклонени. И пак се забавляваш. Ето ги:

Наличието на такъв елемент, съзаващ усещане за нещо различно и забавно, било то в обзавеждането, или нещо в ястията, или в посудата, в чашите или дори в името - е много сполучливо хрумване и мисля, че винаги трябва да присъства, за да се създава представата за уникалност. Или просто да си тръгнеш от даден ресторант с желанието пак да се върнеш и забавляваш там.

Да се върнем при "Шефовете" и да добавим още нещо за чувството им за хумор. При поръчването на десерт (в случая - торта "Шарлота" и крем-брюле с парченца ягоди) те "пристигат" като в една от чиниите има само шоколадова пудра и е празна. Това трябваше да е тортата - настъпва момент на голяма изненада и тишина, после си казваш еми свършили са, или в бързината са я забравили просто, но ще ги извикаме и ще им кажем. И тогава разбираш, че е само шега. Това е "пълният" вариант на версията с десертите:

При крем-брюлето имаше друга изненада - начинът на приготвяне е направо изненада за мен, защото се е получила напълно хомогенна смес при наличието на парченца ягоди в него, цели и въпреки това не е разводнено. Майсторство си е :).

Има разбира се и някои недостатъци, които не можем да пропуснем, ако искаме да сме напълно обективни в нашата субективност на клиенти.

Това е местоположението - намира се на 17 километра от околовръстния път на София в посока Самоков. Неудобство си е все пак и трябва човек да се приготви предварително и да помисли за транспорт.

Но малко по-неприятното е публиката. Това е, което, както казва един друг познавач и ценител, "може да го катурне един ден". Преобладаващата клиентела може да бъде охарактеризирана като "местният" контингент от леко съмнителни субекти, асоциирани с обръснати глави, малко брадясали и с много лъскави возила, които говорят на висок глас и се чувстват като да са си у дома, в кичовия снобски двор около скъпото барбекю. Придружаващите ги същества от женски пол също са не особено приятна гледка. Така че усеща се онази атмосфера, която със сигурност не води към светло бъдеще, за съжаление.

И едно съвсем малко уточнение и допълнение към кухнята в смисъл на ястията, които се предлагат. Някои от основните манджи не са никакви "гурме-изкушения" на изисканата кухня, а направо едно тлъсто свинско печено. Вкусни са ястията, красиво поднесени, спор няма (например ето тази порция от няколко вида сьомги, които бяха невероятно приготвени), но при някои други "селският" елемент на готвене определено присъства.

Впрочем, това не се и крие от собствениците-готвачи. Самите те казват (в интервю в Бакхус) изрично, че не са "гурме-ресторант" и нямат претенции за такъв. Явно изнесеното му местоположение и особеностите на крайпътно заведение с произтичащите последици предопределят и профила му.

А истината е, че този ресторант е едно прекрасно място, където посетителят се чувства добре приет, качествено обслужен, забавлява се и си тръгва с желание да го посети отново при първа възможност.

Дано избере правилният път на кръстопътя, на който е застанал.

Ето сайта им: Chef's-bg.com

И линк към моята оценка.

Бирхале-градина Амстердамъ

2007-04-02T20:45:00.000+02:00

Обстановка: Никак не е лоша - има я интересната холандска (и не само) идея за тясно и високо ресторантче, в случая на три нива: винарна в най-долната част, в сутерена, основна зала на нивото на тротоара и третото ниво, над основното, отделено от него посредством вътрешна тераса от ковано желязо. Има и интересна градина, която работи само през лятото. Обзавеждането е изцяло в тъмнокафяво дърво, солидно и с ретро елементи по столовете. Стените са изпъстрени с картини от града на каналите, във всички цветове, а във винарната се опитват да пресъздадат атмосфера на стара холандска уличка. На една цяла стена са наредени различни вина.

Храна и напитки: Европейска кухня с някои атрактивни предложения като десерт "Амстердам". Хубави прибори и съдове, но чашите не са на висота. Както отбелязах по-горе има добър избор на вина.

Обслужване: Без да е грубо-пренебрежително – далеч не – но е едно такова, между другото, неособено заинтересовано, непрофесионално, с една дума.

Детайл: Това несъмнено е идеята за тясно и високо ресторантче на три нива.

Недостатъци: На първо място обслужването, което се нуждае от промяна, а после и обновяване на чашите.

Моята оценка:

По-подробно и снимки може да се видят тук:

Елеа

2007-04-01T22:53:00.000+02:00

Ами това е новият гръцки ресторант или в превод "Маслинка". Намира се на ул. Раковски, до "Кристал", в безистена на читалище "Славянска беседа", където винаги е имало ужасни ресторанти. Вече си мислех, че точно на това място няма как да се получи нещо добро, но този ме опроверга напълно.

И сега по-подробно за новото предложение за звезда.

Може би най-характерното за този ресторант са детайлите. Различни и запомнящи се. Като започнем още от външния вход на безистена, облицован с мек и приятен мокет :). Наистина е мокет на пода, на тавана и по стените. Много интересно и забавно решение, а това се повтаря и на входната врата на ресторанта, от която този път влизаш в залата на ресторанта.

В ляво точно до вратата се намира и дървото маслина, което не знам как ще оживее на тази светлина, но е истинско и има листенца по него. Следва една разчупена обстановка, създадена от различната мебелировка на заведението. Редуват се кожени столове с високи облегалки, както и по-ниски тапицирани сепарета, а също и столове, обвити в калъфи. Интересен елемент са тънките и плоски облицовъчни камъни, които са разположени на някои места около прозорците и на една друга извита стена. В съчетание с тях са и три красиви лампиона, поставени върху старинни високи скринове. Има и пиано в единия ъгъл до красиво подредената стена с винени бутилки.

После като разгледах менюто се оказа, че има наистина добър избор на вина. Като цяло обстановката е доста романтично съчетание на старинни елементи със съвременен дизайн и то толкова естествено, че никой от елементите не преобладава. Завършен вид придават белите покривки на масите, върху които доста семпло и изискано има поставени само по една обърната чаша за вода, бяла кърпа с приборите и свещ. В допълнение на атмосферата, която те отпуска още от вратата е тихата гръцка музика.

Ето поглед към ресторанта от предверието му:

И малко встрани:

Няколко думи за обслужването - изненадващо внимателни и усмихнати с професионално отношение към това, което правят.

И идва ред на менюто, което не е голямо и основните предложения са изискани гръцки ястия и като цяло средиземноморска кухня. Има го естествено и приятният жест още при сядането да се поднесат хлебчета и някаква хайверна смес, която в случая е маслинена паста, както и да ти налеят минерална вода. А ястията са поднесени в много красиви съдове и са наистина майсторски приготвени, както на външен вид, така и на вкус. Ето моята сьомга, печена на кристалчета от сол и гарнирана с чеснова босилекова паста.

Là voilà:

Има нещо много приятно в този ресторант. Може би е умението да се съчетаят задължителните за всички ресторанти елементи с акцентите, които са незабележими и същевременно индивидуални. Не знам дали и до колко е от значение това, но само да спомена за собственика, че е истински грък и първокласен готвач, работил 4 години в ресторанта на хотел Шератон.

За мен е едно добро предложение и моята оценка в традиционната рубрика е една звезда.

Chef's restaurant Elea

2007-04-01T22:43:00.000+02:00

Обстановка: Разчупена - усещане, създадено от различната мебелировка на заведението. Редуват се кожени столове с високи облегалки, както и по-ниски тапицирани сепарета, а също и столове, обвити в калъфи. Цветовете са нежни бежови и тъмнокафяви.

Интересен елемент са тънките и плоски облицовъчни камъни на някои места около прозорците и на една друга извита стена. В съчетание с тях са и три красиви лампиона, поставени върх у старинни високи скринове. Има и пиано в единия ъгъл до красиво подредената стена с винени бутилки. Като цяло обстановката е доста романтично съчетание на старинни елементи със съвременен дизайн, без да има преобладаващи такива.

Храна и напитки: Менюто не е голямо и основно се състои от изискани гръцки ястия и средиземноморска кухня. Ястията са поднесени в много красиви съдове и са наистина майсторски приготвени, както на външен вид така и на вкус. Богата винена листа и предложения от български и от вносни вина.

Обслужване: Доста добро и професионално. Има го естествено и приятният жест още при сядането да се поднесат хлебчета и маслинена паста, както и да ти налеят минерална вода.

Детайл: Тук те са няколко, но мисля, че най-запомнящ се е този интересен и рошав мокет на входа на безистена, а и на входа на самия ресторант, който е разположен не само на пода, ами по стената и на тавана. Интересно решение. Може би трябва да се отдели и доста различната мебелировка в целия ресторант.

Недостатъци: Няма как да не спомена, че чашите са малко семпли на фона на красивите съдове и прибори. А още - има малък избор на изискани напитки.

Моята оценка:

И по-подробно тук.

Ресторант Амстердам, Пловдив

2007-04-01T22:15:00.000+02:00

2. Пловдивският ресторант "Амстердам".

Или, както сам себе си нарича – „Бирхале-градина Амстердамъ”.

Сиреч, втора част на предното.

Обстановката не е никак лоша - има я интересната холандска (и не само) идея за тясно и високо ресторантче, в случая на три нива: винарна в най-долната част, в сутерена, основна зала на нивото на тротоара и третото ниво, над основното, отделено от него посредством вътрешна тераса от ковано желязо. Има и интересна градина, която работи само през лятото.

Обзавеждането е изцяло в тъмнокафяво дърво, солидно и с ретро елементи по столовете. Стените са изпъстрени с картини от града на каналите, във всички цветове, а във винарната се опитват да пресъздадат атмосфера на стара холандска уличка. На една цяла стена са наредени различни вина. И като цяло има опит за създаване на атмосфера. Още хубави неща се появяват под формата на добре приготвени и украсени ястия, хубави прибори и съдове.

Октопод на скара със сос от домати и гъби:

А това е десертът "Амстердам", атрактивен и вкусен:

И до тук с хубавините. Следват онези неща, които все не достигат на един ресторант, за да се нареди сред най-добрите. Няма как да не се възмути човек, когато му казват, че "тази зала не работи през деня" (подземното ниво). А защо? Ще се амортизира ли, или трябва да има нещо по-специално, та да проработи? Не разбирам що за хрумване е, а и нямам обяснение защо след като на клиента му е харесало точно тази зала, да не бъде обслужен и да остане доволен. Вероятно трябва и да бъде уточнено, че в този момент в ресторанта няма жива друга душа. Или тук (разбирай у нас, в провинцията) си има правила и порядки, които се наричат провинциализъм и такива да си ги нямаме, ще се съобразявате с нас. Няма как, съобразяваме се и послушно, където ни кажат - там. После и чакането си беше в реда на нещата, не трябва да се бърза, нали. Не става с такъв подход и няма да се получи. Както и се забелязват някои детайли, които развалят общото впечатление. Това са посредствените чаши, салфетки на масата, оливниците, които тук са малко по-добри, но в заведение с претенции (каквото е това), тези неща просто нямат място.

Иначе "Амстердам" в Пловдив не се вписва все още като култура на обслужване и европейско отношение. Не че нещо кой знае какво му има на обслужването, но вероятно именно и в това е недостатъкът му. Без да е грубо-пренебрежително – далеч не – но е едно такова, между другото, неособено заинтересовано, непрофесионално, с една дума.

Вината не са кой знае какъв голям избор, по-скоро доста напротив, ястията малко дърпат общото впечатление нагоре, но не прекалено, и изобщо, ако човек не е с прекалени очаквания, може дори да му се хареса.

Все пак, това е Пловдив, има някаква магия в него, а и толкова липсват вече ресторантчетата, в които се влиза направо от улицата, „дюкянен” тип, каквото е това.

Да. Пловдив си е Пловдив. И толкова по-тъжно е общото усещане за провинциализъм, който излъчват и Винарията, и Амстердам.

Разбира се, всичко е въпрос на нагласа. И този ретро-ресторант напълно спокойно би могъл да послужи за сцена на едно хубаво романтично преживяване, покрай общата нарицателна атмосфера на най-романтичния град в България.

А може би името няма нищо общо :).

Все пак една звезда ще му окачим на вратата – в краткото, традиционно описание от рубриката „Моите оценки”.

Винария 2007

2007-04-01T21:49:00.000+02:00

Винария 2007 и ресторант Амстердам.

Общото им е местоположението - Пловдив. Има и още едно, но за него по-късно.

Този толкова романтичен, носталгичен и интересен Пловдив, който години наред се осланя само на панаирните си изложения, агри, винарии и ловни такива, сега бавно се възражда за собствен и независим живот. Красотите му са много, но незабележими и неизползвани, захабените и занемарени сгради се възстановяват бавно, за да разкрият истинската си красота, а кафенетата и ресторантите се пълнят и обновяват. Още от едно време си знаем, че в този град е имало най-много и интересни кафенета, ресторанти, но сега нещо изостава в това отношение. Дали хората са се променили, или времето е по-динамично в столицата не знам, но провинциализмът се усеща силно и особено в обслужването. Но подред.

1. Винария 2007 - много очаквания пораждаше това изложение. Започваха с това, че всяка година - все повече изложители, повече вносители и т.н.; да се развива и подобрява, да се поевропейчва. Но не мисля обаче, че това се случва. Нито изложителите са повече (а и формално да е така - от това нищо не произтича), нито организаторите са свършили нещо, нито блясък и панаирно настроение.

Денят започна с едни панаирни, но ужасни, едноседмични гевреци, които бяха в състояние да откажат и най-намразилия се консуматор, та камо ли себеуважаващия се панаирен посетител. Много лошо.

После дойде ред на разпръснатото, макар и съсредоточено само в 4 палати изложение. От които само в една бяха наблъскани всички по-големи и интересни изложители на вина. То всъщност предимно и основно (а ако сме прецизни – изключително само) българските "шата", ама много замъци на виното се оказа, че сме имали. Нищо лошо няма в това да се множат, само да можеше и виното да се пие, щеше да е прекрасно. Но това е друга родна и дълга история.

Та за изложението е думата, където всички изложители са разположени близо един до друг, доста тъмно и задушно. Липсва блясъкът на истински панаир, настроение и размах; всеки да се представя по уникален и атрактивен начин, а продуктите да се отличават и запомнят.

Това, което доста силно напомня за себе си, е усещането за теснотия и нещо набързо направено, проформа и много провинциално - и за съжаление е силно осезаемо. А извън палатите е още по-тягостно и скучно. Може дълго да се разхождаш, да се любуваш на красивата цъфнала магнолия, но изобщо няма да разбереш, че се случва много важното събитие - Винария 2007. Само един надпис някъде високо на палатите.

Липсва въртележката на големия, лъскав панаир, който със своя живот и настроение те грабва още от входа и те увлича в реклами, представяния и те кара да усещаш другия свят, момента на забавлението извън ежедневието. Но всичко това липсва.

Вината са, да не кажем голяма дума, но 95% български, а общото впечатление от тях е – за поредния наш си, осезателно провинциален напън да се продаде непродаваемото (или поне – незаслужаващото продаване). Разбира се, развитието на тази родна индустрия е хубаво нещо, нека се развива и израства. Лошото е, че не си знаем мястото; а хвалбите ни издават все същия, онзи тягостен дълбок провинциализъм, който може само да предизвика съжаление и подтиснатост.

Публиката също говори много. Простите любители на виното, ако са надхвърлили и 1% от общия брой посетители, пак добре ще е. Обичайните „зяпачи”, посещаващи всеки изпаднал им на пътя „панаир” или изложение – определено са доста повече. А най-много са, разбира се, „професионалистите”. Под формата било на отявлени чички от село, било на момиченца с вид на снабдители на някоя верига супермаркети. Питат с вид на компетентни, „дегустират” с вид на още по-големи професионалисти, задават въпроси с вид на тесни специалисти, а всичко това гледано отстрани – създава хаос в нагласата: човек се чуди на винено изложение ли е дошъл, или да се забавлява с взимащата се насериозно публика, която се държи свободно и си придава видимост като че ли е на изложение най-малкото в Бордо. Но не е.

А като стана дума за „дегустацията” – тя се предлагаше далеч не на всички щандове. Където се предлагаше, имаше естествено дежурната опашка от хора. Дегустационните чаши – забележително – бяха всички от един и същи вид, но в замяна на това количествено твърде оскъдни. За да дегустира повече от един вид вино, човек трябва да излее остатъка от предишния киселяш (в българския случай), или от недотам удачния чужд вариант в една купичка и му наливат в същата чаша. От втората нататък дегустация, човек не знае виното ли опитва или странен купаж, образуван от хаотичната последователност на наливанията все в същата чаша.

Общото впечатление е за някаква мижавост, претупаност и нещо между другото.

Сигурно поради това най-интересният експонат беше 5000-литрова бъчва, около която скучаещата публика, която в крайна сметка не беше и много, си правеше снимки – за куриоз, или за спомен.

Чуждите вина бяха представени – разбира се – далеч не от производителите си, а само от нашите фирми-вносители, и то повечето, които са и тукашни производители (Домейн Бояр, примерно). И поради това вероятно – количествено по видове сигурно не бяха и една десета от това, което човек може да види примерно на щанда на Елемаг.

Навярно за „тесните специалисти” в бранша – си е било интересно и даже и полезно. Който си има на баир лозе, което както е известно иска мотика, а не молитва – може да види и да си купи я тракторче, я друга машина, оправдаваща поуката на поговорката. Който си има винпром – за него има някоя и друга бъчва, или голяма метална цистерна, каквито със сигурност не трябва да показват на простите любители, поради моменталната поява на асоциация с вкус на ламарина във виното.

Да, и за думата. „Винпром” – социалистическата отживяла дума, образувана от словосъчетанието „винена промишленост”. Ако – казахме вече – доста от винопроизводителите ни са се прекръстили на „шато” (очевидно не замък, а просто – изба), то – озадачително голяма бройка все още включват в името си соцаархаизма „винпром”. Едно, че реже слуха, както и всяка подобна соц-отживелица, второ, че обозначава ретроградна назадничавост, трето, че е ярък символ пак на този доминиращ възприятието провинциализъм.

Което изглежда е и основният характеризиращ белег на изложението.

Ако се вярва на рекламите и пропагандата – то трябваше да е нещо като „годишния бал” на индустрията, което се свързва с предварителната нагласа и очакване за блясък, тържественост, ярка светлина и пищност. Вместо това – намираме – е, досега все за това говорихме, да не се повтаряме.

В замяна на това – раздадени са награди на принципа „никой да не е пренебрегнат”. Количеството наградени далеч надвишава станалите нарицателни някога множество награди от Златния Орфей, а няма да се учудим да е и повече от общата бройка изложени вина. В който случай, като едното нищо ще срещнем при внимателно вглеждане някое вино във всички наградени категории. Хем златен, хем сребърен, хем бронзов медал. Което пък ще рече, че такова вино е едновременно и по-добро, и по-лошо от самото себе си. Добра идея, и показателна. Но кой ти ще седне да се вглежда внимателно в такива абсолютно никого извън „гилдията” неинтересуващи и нищо не означаващи награди.

Хубаво е да има лозета из държавата. Хубаво е и от тях да се правят вина. Лошо е – поради това да се държим като обидени и незаслужено недооценени, защото в действителност сме много даже обективно оценени и точно това сме си заслужили.

Обратното – издава дълбокия ни провинциализъм. Което впрочем е и истината, така че нито има за какво да се сърдим, нито на какво да се обиждаме.

Как си представям аз една истинска „Винария”? Със сигурност не като тази. Да има изложители и щандове от цял свят, виното за дегустация да се лее като река, да има многообразие, блясък и усещане за събитие.

Действителността не е точно тази. Което напомня още веднъж, че няма да е скоро денят, когато за българските вина ще се говори по света. А със сигурност този хипотетичен ден с по-голяма сигурност би се приближил, ако престанем сами да си вярваме като едни дълбоки вечно обидени провинциалисти, че това, което правим заслужава повече от оценка 50 по 100-точковата скала. Не, не заслужава.

Крайно време е да го осъзнаем.

Сайтът: Винария 2007

Непретенциозните заведения без звезда, първо предложение

2007-03-25T22:16:00.001+02:00

Всъщност това е бирария "Ники", към едноименния хотел на ул. Неофит Рилски в София.

И има някои положителни качества, поради които си е заслужил добра посещаемост. Ето ги:

1. Обстановка на бирария, но в градината, която при студено време е покрита и прилича малко на оранжерия, поне е топло и има камъчета, течаща вода, зеленина и мостчета, а и папагали в клетки. През лятото част от покрива се отваря и остава само дървеният навес, който пази от слънцето.

2. Сравнително добра кухня, а за по-непретенциозните клиенти даже много добра. С пресни продукти и големи порции.

3. "Публиката" е тази, за която може да се каже средната класа, интелигентни млади хора, жени на средна възраст с прилични доходи, има и весели чужденци, както и банкери. Изобщо не дразнят и не се натрапват с особен външен вид и навици. Е, малко са повече децата в неделния ден, но няма как, нали е градина.

4. Сравнително евтино място, т.е. нормални цени за това, което получаваш.

5. Обслужването може да се охарактеризира като приветливи, усмихнати момичета, на които не им е скучно и досадно да си вършат работата, та дори са съвестни и ведри.

И така, ако до тук всичко това може да накара един обикновен и по-непретенциозен човек да изпие чаша бира в "компанията" на подходящото мезе, както се казва на народен (разбирай разговорен) език, то става ясно, че ще остане доволен, стига да не е търсел друго преживяване и не е очаквал повече. Няма да се разочарова и ще прекара един час навън, далеч от домашната храна и обстановка. Но толкова.

Все пак трябва да кажа и какво няма да намерим тук:

1. Отбрани, висококачествени напитки, селектирани вина.

2. Красиви съдове, прибори и чаши. Всичко е повече от обикновено.

3. Самото меню е едно от най-грозните и неугледни, които съм виждала.

4. Има всъщност само градина, а вътре е повече от ужасно място с 4 маси и миризма на кухня. То затова и не се ползва от клиенти и аз там не съм виждала да седи никой досега.

5. Доста е шумно.

Заведениято определено има потенциал за развитие и при добро желание и малко средства (наистина не е необходимо много) могат да се отстранят недостатъците му, както и да се запазят положителните качества. Усеща се доброто отношение към клиента, но немарливост към основни неща; има добро местоположение и идея за градина, но няма дори покривки и завършеност на цялата обстановка; има адекватно ценообразуване, но липсват доста неща в менюто, както и самото то е направо забравено, толкова е грозно. Храната е добра, но всичко около нея е за критикуване - съдове, прибори и най-вече чашите.

Това е моята оценка.

Все още ли ги има и докога?

2007-03-20T22:43:00.001+02:00

Въпросът е повече от реторичен - има ги и ще ги има винаги, сигурно. Вероятно даже има и хора, на които им харесват. Тъжното е, че обективно - просто не са за харесване.

В разстояние само на две седмици успях да попадна на 2 ужасни места. И лошото е не това, че съществуват, не само, ами и, че те подвеждат в очакванията за едно, пък се получило друго. Тъкмо (от около година вече) си мислех, че това не може да ми се случи повече, и ето на - опровергаване, при това двойно.

От известно време се каня да напиша как се развиват в положителна насока ресторантите в София, а и на други места в страната. Как се появяват все нови и различни заведения, не само механи и бар-енд-динъри. Има си наистина голямо развитие и ще вземем да очакваме и Мишлен да посети България съвсем скоро, че и някоя звезда да даде, дано и дано. Но за това друг път ще стане дума, а сега докато още възмущението държи, ето какво имам да кажа.

Първото се нарича "Хасиенда" и се очаква да е истински испански ресторант, какъвто в София нямаше досега (или поне отдавна имаше, и само за кратко), без да броим втория ресторант на хотел Феста Барсело, в самия хотел.

Та за "Хасиенда". Това е една къща - хасиенда, боядисана в тъмночервено и погледната вечер и отвън изглежда доста добре.

Ето вижда се:

Даже надникнах тайно и нахално през прозорците (откъдето си изпросих един доста страховито намръщен поглед) забелязах приглушена светлина и части от картини по стените. Определено беше интригуващо и изпитах желание да опитам истинска паеля някой ден.

Е, опитах. Но не беше истинска, а разочарованието ми от всичко там бе истинското. Но да започна подред.

Още с влизането те удря силна, ама много силна миризма на кухня, каквато си спомням само от студентските столове. Няма по-негативна "визитна картичка" за един ресторант от това. След такова "посрещане" - почти е невъзможно нещо впоследствие да поправи разрушителното първоначално впечатление.

Задържам дъха си и се опитвам да свикна. Вътре беше почти празно, ако не броим масата с местни пияници, спорещи на висок глас.

Ето един характерен белег, по който може да се разпознае лошото качество - публиката в ресторанта. Тя може да направи дадено заведение, както известно и модерно, дори да го издигне до неговия връх на посещаемост, така също и да го срине, покрие с лошата слава на аутсайдер, та дори да го накара да затвори един ден. Много показателно и не случайно е така. Хората се събират, както знаем не само по интереси, но и по сходност във вкусовете и предпочитанията си. И затова си намират подходящите (за тях) и любими за развлечение места. Така и тук, в червената хасиенда.

Следва, както можем вече да очакваме, изключително неуважително и направо лошо обслужване. Обяснението е много просто и се състои в две основни отношения: на обслужващия персонал към клиента и към работата си на такъв (да обслужва). В първия случай (към клиента) всичко е ясно, самото заведението е определило контингента си от посетители, а оттам и техните претенции към него. Така че за какво старание и уважение говорим. После отношението на сервитьорите към работата им в такъв тип ресторанти също е пределно ясно и зависи само от заплащането им, което едва ли би се променило много, прилагайки знания и умения от по-висока класа. Бакшишът не зависи от това. :)

Сега и няколко думи за обстановка и кухня. Ужасна безвкусица и немарливост. Стари и ожулени стени, боядисани в различни цветове, евтини картини, силно захабени маси и каменна настилка, както и някакви шарени миндери на едно стъпало по-високо от пода. Всичко това в уникален унисон на кича и безвкусието.

В допълнение - мръсни покривки, на петна и точно под носа ми мазните стъкленици за овкусяване на ястията. Ама от тези, около гърлото на които има увита салфетка, която да попива многото излишна мазнина, за да не се стича между пръстите при употреба. Класика, ама класика в позабравения соц-жанр, наречен балкантурист в малко морско селце посред лято. Мислех си, че това е минало.

Менюто - дебело и грозно в съзвучие със стила на всичко останало, типичната "кръчма" в целия й класически блясък (и в най-лошия смисъл на думата). С ракийките, салатките, биричките и някакви там 5-6 български вина, предимно от южните райони на страната, а за испански не бяха и чули.

Но, паеля имаше. Не знам дали това е представата за "истинската паеля", както бе посочено в менюто, но тази беше мазна, солена, безвкусна и с много на брой и с лош мирис миди. Сервираха ми я в някаква паница, а за чашите и приборите просто не искам да си спомням. Пълен провал и пълно разочарование.

Не знам защо и как още съществуват места от подобен род и вид.

Второто предложение за неповтаряне се казва "Дитер" и е ресторантът на едноименния хотел. В мазето му, покрай охраната и надолу. Тези тук поне нямат претенции и обслужването е значително по-добро, а и оскъдните покривки (от тези дето се кръстосват на масата) бяха бели и чисти.

Имам и снимков материал, където заведението изглежда значително по-добре, отколкото е в действителност.

Еми ужасно е усещането да се в мазе:

И масата, по - отблизо:

И така, този "Дитер" е "ресторант за здравословно хранене" - пише на първа страница на менюто с големи букви. И то е едно дебело и предлагащо всичко за доброто хранене, според дитерските разбирания. За мен е образцов стандарт при заведения от типа "кръчма" - от всички салатки по малко, от стандартните гарнитури, основни ястия и десерти - ама никакво различие, копи и пейст приложен вариант. Ако това е здравословното хранене, не е чудно повсеместното наднормено тегло, стомашночревни оплаквания и ранна хипертония.

Аз опитах едни зеленчукови шишчета, състоящи се от сурови тиквички, патладжани и лук, които според мен са имали много кратко съприкосновение с живия огън и с гарнитура басмати-ориз. Освен това опитах и едни класически печени чушки с чесън - от класическа консерва, направо не се яде.

"Оливниците" (и как само им отива тази дума:) и тук са същите (както при "Хасиенда"), като да са купени от една и съща сергия в Илиянци. Липсва им само мазната салфетка за колорит.

Значи теглим чертата и поставяме знака за равенство на този тип "кръчми", като обобщавам с две думи: "Долен сегмент", който върви още по-надолу.

Дори "Диваците" и "Махалата" (нищо, че е едно, но като олицетворение на категорията) са в по-висок сегмент от тези, представени тук. Лошо и неуважително за клиента е това. Няма как да съществуват, ако не им се даде възможност, или като в приказката за гърнето и похлупачето - щом има такива клиенти (гърнета :)), то ще се намерят и похлупачета за тях. Или обратното? Но нищо, става ясно, че макар и с по една заета маса, или най-много две, но клиенти се намират и затова ще ги има, пък може и да се множат, за срамотите.
Та изводът е само един - малко са ценителите, много са потребителите! :) (Постулат с пореден номер...:). И изискванията ни са слаби, никакви - поради това и няма да бъдат уважени.

Не е приятно да се пише за такива места, но трябва да се направи - заради обективността и безпристрасността в оценяването на ресторантите, което е от основните идеи на блога.

Опитваме се поне.

La Terrazza di Serdica

2007-03-17T22:57:00.000+02:00

Обстановка: В бяло. Масите и столовете, както цветята и свещите. Много изискана и стилна атмосфера и красива отделно разположена ниша с маса за седем, където двата прозореца гледат към покривите на софийските стари централни сгради и имат красиви ажурни завеси. Има и тераса, опасваща от всички страни ресторанта и на която може да се излезе, а през лятото казват, че ще има и маси.

Храна и напитки: Висока класа е кухнята, оформени с вкус ястия и поднесени в красиви съдове, както и приборите са много изискани.

Обслужване: Много добро, бих казала рядко срещано високо качество в нивото на обслужване, каквото и трябва да бъде, според мен.

Детайл: Уникално съчетание на три такива елемента:

Представителната маса с аранжирани вина;
Обособената ниша с ажурни бели завеси на двата прозореца в "стаичката на кулата";
Уникалната и единствена по рода си гледка на покривите на старите софийски сгради.

Недостатъци: Централно разположен бар с напитки, който наполовина разделя помещението и лично на мен не ми харесва това решение. Още повече, че загрозява изисканата атмосфера и индивидуалност на ресторанта.

Моята оценка:

По-подробно: Новият ресторант с три звезди

Новият ресторант с три звезди

2007-03-17T21:15:00.000+02:00

е La Terrazza di Serdica. Научихме за него още с откриването на хотел "Арена ди Сердика" на 14 февруари тази година, но интересът се засили и оформи като голям, след прочетеното в Бакхус, бр. 91 от март 2007. Откъдето научихме две важни новини, послужили като катализатор за посещение на посоченото място:

Имало "вълнуваща гледка над старите софийски сгради";
"Висока класа в кулинарията, виното и обслужването, характерна за другите ресторанти на компанията - Moderato, Crystal Palace и Greenville. Можем да добавим още "Карера" (за който имаме подозрения, че е на същата верига) и "Jardin, bistrot".

И така, не трябваха повече кандърми, още повече, че е близко и с очаквания за нещо добро. Наистина се оказа така - добро си беше, даже много.

Преди да стигнем до ресторанта, посетителят - няма как иначе :) - му се налага да влезе в хотела. Чието име и нова поява се свързват с две неща: че е от новата мода на "бутиковите хотели" [звучи просто забавно това ново подразделение в хотелските категории] и - най-вече - че е построен върху новооткритите руини на сердикийския амфитеатър (така се оказва, било прилагателното от Сердика). Които човек може да види във фоайето на хотела.

Това може би е по-скоро сюжет за съвсем отделна тема, но - поне две думи и за тях. Беглото впечатление е, че надали се е получило най-доброто "интегриране" на археологически старини и забележителности със съвременната градска и хотелска функционалност. Да не говорим пък за крайно неуместно изглеждащата "презентация" или каквото се води там на някакви си компютърни продукции, която се случи в същия момент. Може такова мнение да е крайно или най-малкото спорно, но - руините са за гледане, а не за фон на съвременни дразнещи от втръсналост и от агресивната им натрапничавост маркетинг-мероприятия. Тия нямат срама от нищо. Ако им позволят - ще направят презентация и в спалнята на папата. Нищо свято няма за тях. Край на лиричното отклонение :). Back to food & dining.

Първото и най-общо цялостно впечатление от ресторанта на последния етаж на хотела е, че е издържан изцяло в бели тонове: "белият ресторант" е nickname-ът, който веднага идва наум :).

Още с влизането се усеща вкус и разчупеност на елементите и стандартите. Обзавеждането е в бяло, маси и столове, много светлобежови ефирни щори, бели цветя по масите, застлани с красиви и бели покривки. Малко цвят в красивата белота се получава от кафявия под и едни червени и оранжеви стъклени висулки, оформящи интересните полилеи. Присъства и характерният елемент, придаващ винаги нещо различно, някаква разчупеност на обстановката, който се наблюдава и при другите ресторанти от "групата":

в "Модерато" това са красивите пердета (с малки разлики, но присъстват и в четирите ресторанта) и голямото огледало;
в "Кристал Палас" отново има прекрасни завеси и много хубава винена стена;
в "Greenville" това е дългата маса, красиво аранжирана с хубави вина и чаши, каквато присъства и при La Terrazza di Serdica;
в "Карера" се наслаждаваме на романтична светлина, много зеленина и ажурни завеси в градината;
в "Jardin, Bistrot" това е палмата под балдахина и стъкления купол.

Тук, в новия им ресторант наблюдаваме уникално съчетание от няколкото характерни елемента, взети от изброените по-горе. Има ги и прекрасните завеси (в случая в една обособена красива ниша с два прозореца), има и представителната маса с аранжирани вина (едно от които е Château Mouton-Rothschild 1999), а в допълнение има и интригуваща гледка към покривите на сградите в централната част на София. Буквално под носа ти, отдолу, са керемидите на "Къщата с часовника", което предизвиква хапливото чувство за хумор - "тя ни е в краката" :). Терасата опасва цялото ресторантче, а гледката е хубава и напомня донякъде съвсем бегло за изгледа на прословутите парижки покриви. Наистина получило се е много добре.

Ето малко визуализация. Започваме с поглед наляво:

После надясно:

Сега вече се свечерява, светлините, както и свещите по масите са запалени:

Ето и импровизираната стаичка-сепаре, която погледната отвън се намира на кулата и прилича на красива "килия", в която човек може би не би имал против да го заточат за известно време :).

Сега и хубавата аранжировка, начело с Mouton Rothschild от 1999:

За обслужването могат да се кажат само добри думи, ненатрапващо се; учтиво изчакващи и усмихнати младежи, които (в случая) те поемат още от фоайето на хотела. Така се случи, че посещението в ресторанта се оказа 2 часа по-рано от началото на работното му време, но това не попречи на повече от добрите прием и обслужване. Е, ако имаше и други клиенти може би нямаше да е чак така добре :), но все пак вероятно биха се старали и тогава, имайки предвид наблюденията и по другите места от веригата.

За храната, поднасянето й и оформянето в красиви съдове, отношението и думите са същите. Нека да видим няколко примерни образци:

Салата от октопод с авокадо и аспержи:

Рукола с пастърма и круша:

Много вкусно свинско печено със семпли картофи:

И за десерт ванилов и ментов сладолед с шоколадов мус:

Още - менюто е оформено много изискано, малко и красиво. Просто нищо излишно.

По отношение на селекцията от вина - много и кое от кое по-хубави предложения. Прави впечатление също наличието и на богат избор на висококачествени напитки, които дори и сервитьорите умеят и могат да произнесат правилно. Казвам го, защото на много места, претендиращи за класа, това не се случва, ами има резонното "Чакайте да погледна", или изтърсват някое име, което просто не съществува, но така е то с обслужващия персонал.

А дегустираното (и изпито:) вино беше Château Lynch-Moussas 1999 - от Pauillac. Възприятието за него беше повече от добро, с богат и типичен аромат, който инстинктивно те кара да го определиш като “класическия аромат на виното”, което очевидно ще рече - този на бордо :). По-късна справка обаче показа, че Wine Spectator е бил на доста по-различно мнение, оценявайки го за скандално срамните само 79 точки. Което преведено на по-описателен език ще рече - много слабо вино, истински киселяш. Колко са прави е въпрос отделен, но и да са - само още един път се потвърждава опитното правило, че възприятието за виното е пряко свързано с емоционалната нагласа и ред други нематериални, а чисто психични фактори. Така че - виното си беше прекрасно :). А рационално - може би просто се е подобрило с годините; оценката на авторитетите е правена преди доста години. Възможно е с отлежаването да е станало това, което е днес и да е вече за харесване. Кой знае :). Колкото и невероятно да звучи - нямат официален сайт. Затова пък - ето как изглеждаше:

Искам да кажа няколко думи и за красивите винени чаши, оказали се словашки, Rona и много красиви. За първи път ги срещам и изненадата от тях е приятна.
Но нека да видим:

Ето това беше още един елемент, характерен за "групата", за който не е ставало дума досега. В Jardin bistrot например имаше също изумително красиви чаши (Luigi Bormioli).

Наистина получил се е много хубав ресторант.

Е, има и недостатък (с много ситен шрифт и най-отдолу :). Лично на мен не ми харесва тази идея, която е май и модерна напоследък, да се излага на показ бара с напитките и да се изтипоса по средата на ресторанта. Губи се от индивидуалността на ресторанта, смесва се усещането за обяд или вечеря с това да си поискаш един коктейл от бара, или казано с други думи - разсейва ме от основното ми занимание, което е доста по-приятно и свързано с други очаквания, поне за този момент.

Дали опитите добре да се опишат и пренесат личните впечатления и усещане за La Terrazza di Serdica са успешни, редно е да отсъдят читателите (дано има :).

Аз силно го препоръчвам и давам оценката си в краткото изложение.

Един от красивите акценти в гледката:

Виното - откъде?

2007-03-15T22:56:00.000+02:00

Имаше времена, когато:

виното просто не беше на мода, засенчено от ракията и бирата;
консумираше се главно домашното;
а от купешките, най-популярно беше Карловският мискет, нищо, че беше възкисел.

После дойдоха времената, когато виното постепенно започна да си пробива път към заслуженото си място. Тогава и неусетно стана ясно, че нито вездесъщата и агресивна бира, нито ракията могат да са му конкуренти - те просто са в различни категории и обслужват различни интереси и потребности.

Застана на дневен ред важният въпрос - какво вино да пием. Мимолетният спор - дали да наблегнем по традиция на домашното производство - набързо беше разрешен, след като стана ясно, че основната функция на винения самогон е да повдига самочувствието на производителя си и да му дава възможност да се хвали наляво и надясно с отчайващите си опити в нещо, в което и големите и велики често се провалят.

Така нещата полека-полека взеха да заемат местата си. Домашното си остана в неговия си микросвят, а възроденият интерес (а, вероятно, и мода също, нека не се заблуждаваме; но тази поне е от хубавите) към истинското вино трябваше да намери удовлетворение.

Дълго време по нашите магазини друго освен родното, малко хаотично производство не можеше да се намери. После постепенно новите имена взеха да надигат глава и да се подават плахо на светло. Спомням си, преди 10-тина години, или и малко повече, имаше един магазин - на Домейн Бояр - точно на Руски паметник; като че ли беше един от първите специализирани. Съдейки по показаното на витрината - защото не съм влизал вътре - беше и първият (или един от), в който се продаваха не само български вина. Имаше и някакви френски.

Но дълго време вносът беше ограничен до такъв минимум, че беше чак незабележим.

И от десетина години насам ситуацията неизменно и сигурно се променя все към по-добро.

И така - откъде човек (любителят, да кажем) може да се снабдява с - предполагаемо - хубави вина?

Сериозен - а струва ми се - и твърде важен въпрос. Включително и поради дребната, но вечна подробност - че не е без значение колко пари ще коства увлечението ти.

Значи сега ще направим бегъл опит да изброим магазините и другите места, където човек, с най-голяма вероятност, може да намери възможно най-доброто за нашите условия и реалности вино.

Измежду магазините като че ли безспорен лидер и водещ източник на все по-нарастващо множество и кое от кое по-хубави (има и изключения, разбира се) вина е Елемаг. И в двете му разновидности - и малкото, старо супермаркетче в Изгрев, зад Интерпред (старо - не защото е старо, а защото е по-старото от двата), и в новия, наистина красив и хубав супермаркет в Лозенец, до Семинарията, зад така наречените ФМФ и ХФ на Университета, или още мястото познато по едно време като "Стената на плача", поради излагането там на кандидатстудентските резултати, генериращи бурен приток на порой от крокодилски сълзи (съдейки по днешното отношение към образованието). Но, за вината.

Входът на супермаркета Елемаг в Лозенец (а не Банка ДСК):

Елемаг, може да се каже, е царството на вината, в нашия си, скромен вариант. Но пък на същия наш фон изглежда като истинско винено Елдорадо. Вината са по региони и по страни. Най-широко застъпени и видимо най-много са италианските. И от тях има много наистина изключителни. Разбира се, средният днешен човек може само да въздиша и да мята жадни и тъжни погледи към митичните Орнелая и Сасикая и освен да си учреди едно прасе-касичка, където да пуска всеки ден по един железен лев и след 220 или 330 или още повече последователни дни (ако междувременно не му се налага да си плаща парното, наема и други подобни дреболии) може и да е спестил за една лелеяна, мечтана и сънувана Орнелая, примерно. Прасетата-касички обаче нещо или не са мода, или не са в продажба, или други някакви причини спъват такива светли мечти и още по-светли реализации на подобни планове. В резултат на което - Орнелаите и Сасикаите само си ги гледаме, също както Козета е гледала с големи тъжни жадни и гладни очи коледната кукла на витрината на селския магазин, но за разлика от нея, зад нас не стои тайнствено никой благороден и с голямо сърце дългогодишен каторжник, или и да стои някой такъв, с типичната нула-номер подстрижка и с още по-типичен каторжнически вид - той не се казва Жан Валжан, така че - пак за разлика от нея - си оставаме само с въжделенията и гледането.

След това малко и - опит за шеговито, очевидно - лирично отклонение, да продължим с екскурзията из Меката на виното в София. Като че ли напоследък на второ място след италианските по количество излязоха испанските вина - истинска испанска винена конкиста настана последно време у нас. Направо ще ни завладеят с морето от разнообразие на вина, с което са ни заляли. Няма съмнение, че предвид опита на маи, ацтеки и инки - ще трябва да се предаваме овреме. И да почнем по-често да дегустираме, а още по-често да консумираме (или обратното? май трябваше) испанското винопроизводство.

Големият минус на Елемаг, а явно и изобщо на нашия винен пазар е силно ограниченото представителство на безспорно признатите за най-добри вина изобщо на света - френските. То има и френски, и даже не са чак малко - но на фона на италианска и испанска конкуренция като количество - френските направо се губят. А освен като количество - губят и като представителност. Това, което можем да видим - като правило са някакви от средната и даже долната класа френски вина. Някои от тях наистина хубави, но като цяло - много бледо, и много жалко подобие на това, което човек би могъл, примерно, да види в който и да било среден супермаркет на повечето места в така наречената "Европа" (не като географско, а като сравнително понятие, нали вечно обичаме все да се сравняваме). За френския среден супермаркет пък изобщо и да не говорим. То те там, ако съдят по асортимента си, сигурно доста ще се учудят, че вина се правят и някъде другаде, освен във Франция; винен нацизъм си е тяхното :).

Или по-сериозно - войнстващ винен националшовинизъм. Който впрочем и им изяде хляба пред младата и нова конкуренция от така наречения във винения лексикон Нов свят.

Все пак - вярното е и това, че в лозенешкия Елемаг (или - химикофакултетния) - има една стаичка, като олтар, където крият от очите на масовата публика най-доброто и отбраното от напитките си.

И като уискита, и като коняци и други, и като шампанско, и най-вече като вина. И там има едно рафтче ли, етажерка ли дървена, на която са наредени мечтите на всеки среден и простосмъртен любител на виното. Шато лафити, шато мутони и сума други още - подредени като на изложба. То и така си ги и гледаме - точно като на изложба. Предвид леко необичайните за условията на нашия трудов пазар цени. На око, така - средната цена на едно вино е простото число около 600 лева. Лошото е друго. Лошото е, че има хора, които знаят колко наистина тези вина са хубави. И тях можем само да гледаме по козетски. Но пък притежават несравнимата способност да генерират мечти :).

Освен тези трите групи - голямо множество и разнообразие има от вина от Новия свят. Подредени по държави - има множество чилийски (като че ли най-много), още аржентински, доста австралийски, от Нова Зеландия също, ЮАР и Калифорния и те са застъпени. А освен от Новия свят - могат да се намерят и португалски, доста австрийски (предимно и почти изключително бели), та даже има и два вида грузински. Също токайско (значи унгарски). И сигурно нещо ще пропуснем, защото наистина разнообразието и количеството е голямо. За огромното множество български - изобщо няма и да се спираме.

Елемаг без съмнение е номер едно във винените продажби у нас. В смисъл - на магазини, не като икономически израз.

А номер две - малко парадоксално може би - но твърдо е окупирал Метро. В Метро също има голямо разнообразие от вина, а най-главната му хубава черта е, че е единственото като че ли място у нас, където могат да се намерят наистина хубави вина на наистина пренебрежими и народни цени. Там са най-евтините хубави вина. Разбира се, не са само евтини, всякакви има, но като цяло - цените са осезаемо по-ниски от на другите места. При това, по-голямата част не се намират никъде другаде. Определено си заслужава цялото голямо и сложно усилие по такова далечно и мъчително специално ходене до някой от метрата - заради вината му. Винаги човек може да си намери някаква нова и хубава изненада, на съвсем приемлива и атрактивна цена, на която не може да се устои :).

В някои от останалите големи вериги супер- и хипермаркети също има и могат да се намерят хубави вина. Измежду тях, пръв е безспорно Хит (значи в общата класация - на 4 място). В Хит има доста хубави вина, едни от които са вината на Clos du Bois от Sonoma county, които макар и да не са от най-високо оценяваните калифорнийски вина, но поради липса на кой знае колко други оттам - за нас са си едни от хубавите.

Следват Кауфланд, който се представи много слабо - вината му са подчертано пренебрегнати, сбуторясани някъде настрани и натясно, и по всичко личи са от най-долната и евтина категория. Все пак е 6ти измежду магазините. Била силно разочарова - заслужено заема последното място. Някога в началото й и да имаше тук-таме по някое винце, днес и напоследък понятията вино и Била се взаимоизключват.

От другите супермаркети може би заслужават упоменаване някои (но не всички) от тук-таме разпръснатите Ена (които повечето и супермаркети не са, ами са си обикновени квартални магазини), в които могат да се намерят някои екзотични вина. Също и във Фамилия - където без да е голямо количеството, има по нещо. Те пък обаче така западнаха нещо напоследък, че няма да е чудно и съвсем да изчезнат - и не само от - винения небосклон.

И по другите по-малки или единични магазини и супермаркети също може да се срещнат интересни вина, но това е по-скоро рядкост и случайно изключение.

Сравнително нова звезда на небосклона е варненският Пикадили, отворил два супермаркета, по един във всеки от новонашумелите два софийски мола (или молове:). В Пикадили оказва се, има интересни вина, такива, които не се срещат по другите магазини и това е едно от достойнствата му. А недостатъкът му е именно в местоположението - моловете не са мястото, където човек може да иде просто така, за удоволствие. Пренебрегнем ли тази дреболия - там има какво да се види и купи. Макар че - не им е чак толкова богато разнообразието, както би било пожелателно. Все пак, вероятно е засулжил да го наредим непосредствено до Хит в класацията.

С големите магазини приключихме.

Специализираните са малко по-различни. Има в София вероятно поне 5-6, ако не и повече, тясно специализирани магазини за "луксозен алкохол", така да се каже. Най-голямата верига и сигурно най-известна са магазините Cheers, които май вече са цели три (ако няма и други, за които не знам или не се сещам). Има и още няколко, не от веригата. Във всички тях има разнообразни и интересни вина, някои от които се застъпват и повтарят с тези от супермаркетите, с тази дребна и неприятна разлика, че са на вероятно най-надутите и грозни цени. Сигурно така разбират понятието "луксозен". Луксозен - на първо място значи неразумно скъп. Само поради тази причина - не са никакво предпочитано място на произход на желаното шише.

Едно интересно място за вина е сравнително неотдавна отворилият Отто, на Шишман.

Удачният вход на виномагазина Отто:

Освен че е и заведенийце, към него има и специализиран винен магазин, в който, както сами се хвалят, имало било над 300 (ли бяха) вина. Работата е там, че не предлага нищо по-различно и липсващо от в Елемаг например. А за цените няма да се учудя и те да са по-високи от елемашките (или, граматически правилно сигурно трябваше да е - елемажки), което си е живо нахалство, предвид че и тези на Елемаг са с доста добра (за тях, не за нас) надценка.

Което ни води право към следващия и важен източник. "Складовете", както им вика народът в просторечието. "Складовете" за търговия на едро и такива на вносители - тоест там, откъдето и магазините се зареждат. Цените са впечатляващо и силно осезаемо по-ниски от тези на същите артикули в магазина.

А както разбираме от нашия нов приятел (надяваме се, че можем да се изразим така) Живко Георгиев и от неговия чудесен специализиран винен блог - има, и много сериозен резон, да се пазарува от вносители и по интернет. Вариантът е наистина за сериозно обмисляне и привеждане в действие.

Общата тенденция е твърде окуражителна и позитивна - все повече хубави вина има и на все повече места. Само да бяха и по-евтини :).

Още един "модерен" ресторант

2007-03-15T00:41:00.000+02:00

Става дума за мода в обзавеждането на ресторантите напоследък. От около две години забелязвам една доминираща и любима цветова гама - съчетание на тъмнокафявото с много светло бежово обзавеждане. Присъстват задължителните, изчистени италиански тип мебели главно при масите и столове, или кожени канапета. Няма как - масите са тъмнокафяви до черни, столовете - бели или светлобежови, може и друг нюанс на кафявото, но винаги в контраст. Няма начин да не се разположи и някое друго кожено канапе, решено пак в тъмнокафяво, или бяло в зависимост от дизайнерското виждане на списанието :).

Друг отличителен и характерен белег са белите правоъгълни кърпи, разположени на кръст и да висят леко, но не много. Завършен вид масата придобива с вазичка в средата, свещ или изтъпанчени не много красиви съдове за подправки (поне не са пластмасови), някакъв пепелник и ... толкоз. Изчистено от всичко, но най-вече от индивидуалност.

В това няма нищо лошо, напротив чисто е, подредено и модерно, може и да ни хареса, но когато е толкова масово, направо доскучава.

С тази пестелива палитра (от думи и цветове) мога да обрисувам набързо следните ресторанти: Апартамент, The Brasserie (в хотел Холидей Ин), Ъп Стеърс, Чекпойнт Чарли, Елемаг, Фор Его и др.

Ето и днес отмятам още един, за който ми е думата - The Fifth floor.

Отдавна знам, че съществува, но все не му идваше времето, макар по едно време да имаше доста примамливо предложение за вкусна английска закуска преди работа. Нея не опитах, но обедното им меню - да.

Качваш се с асансьорчето, ако не ти се катерят 5 етажа по стръмните и тракащи под обувките стълби и попадаш в гореописаната италианска атмосфера с някой и друг различен детайл като този с портокалчето, или грейпфрута, разположен централно на масите, но по един на всяка, разбира се. Един вид за добре дошъл, или комплимент от заведението, или просто да отива цветово на оранжевите лампи по стените. Разположението на ресторанта е Г-образно като се редуват кожени с дървени столове, няколко сепарета, отделени едно от друго с фини бели италиански (естествено) щори, спускащи се небрежно от тавана. Не е никак лошо това решение, създава изолираност и малко лично пространство около твоята маса. А то има нужда, защото пространството не е много, пък и изведнъж се запълва с дошли да обядват "бедни" банкери, забързани търговци и трудещи се брокери. И точно тогава изхвърча, изпарява се трудовият ентусиазъм на сервитьора. Позната картинка общо взето. Не че очаквах нещо по-различно, но поне добро обслужване. Ама не се получи.

Сега за менюто: Карт-листът беше много грозен, тежък и изпълнен с посредствени картинки на манджите (като в Хепито, ама по-малки) и пълно с грешки. Иначе можеш да прочетеш някое и друго предложение за хубаво вино, но в ограничени количества на избора :). Малко на брой, но стигат. Няма да се заседяваме много :).

Ако трябва да изолирам характерен елемент, това би бил цитрусовият плод на всяка маса. На някои им харесва, пък и внася нещо забавно и непретенциозно. Не е лошо.

За ястията - никаква фантазия, оформяне и екзотика, ама нали сме за малко, та кой ти гледа :).

После за посуда, чаши и прибори няма да отварям дума изобщо, само ще кажа ordinary или trivial , все тая.

Има и малко суха украса по стените и свежи растения тук-там, а също и оплетени в кафяво вази (в любимия цвят, нали). Прозорците не "отварят" никаква гледка към света, матирани са стъклата с леко загатнати цветя като инкрустация и част от тях би трябвало да гледат към вътрешния двор, но сигурно няма какво да се гледа там.

Ако трябва да завърша с две думи описанието си за "етажа", бих казала - средна модерност (вместо средна хубост). Има опит определено за отделяне от "долния сегмент" и както и друг път съм казвала нещо все не достига. Но в категорията "бърз обяд" може да обере медалите, пък и цените са доста разумни.

Доброто в случая е, че заведението определено няма претенции, с което си е спечелило малко слава на ежедневен ресторант и много посещаемост като такъв.

Има нужда и от такива места.

Ето и сайт на The fifth floor

Размисли в съзвучие

2007-03-05T00:06:00.000+02:00

Един от линковете в поста "Химия в кухнята" праща към кулинарния блог Tastingmenu. Кулинарен е, може би, не съвсем точно казано; подобно на нас, и там като че ли доминираща е ресторантската тема.

Последният засега пост в този блог, от 28 февруари, обаче е много интересен. Посветен на един конкретен ресторант в Сиатъл, откъдето са и авторите на блога, постът поставя и някои твърди интересни принципни въпроси, много от които са в съзвучие и с нашето скромно кредо :), а други - макар и различаващи се - заслужават уважение като мнение и гледна точка.

Постът се казва Coupage, Seattle, Washington, по името на ресторанта, и започва ударно, така:

I don’t believe it’s possible to write
our opinion about something in an “objective” fashion. This is an odd myth that
has arisen among those in the journalism profession. The people who review
restaurants for a living in the mainstream media have of course taken to this
code like vinegar to rice. Being that they are on the very periphery of
journalism it’s no surprise that they are some of the most fervent believers in
this myth.

"Не вярвам, че е възможно да изложим мнението си за нещо по "обективен" начин."

Още с това първо изречение спонтанното съгласие самò се изтръгва - correct! Точно така - ние излагаме нашето си мнение, нашето виждане и нашето възприятие; то е резултат на нашия вкус, предпочитанията ни, капризите дори, слабостите даже, а накрая сме си създали общата преценка и представа за даден ресторант именно като средната пресечна точка на всичките индивуални особености, през които сме оценявали.

Но, по-натам, още интересни неща:

While I don’t believe it’s possible to
be objective, I do believe it’s possible (and important) to be fair. Fair means
disclosing your bias, being transparent about your perspective, being
consistent, and honest. So when I write about restaurants I try to be as clear
as possible about my personal priorities. I know they don’t match all other
folks but at least they’re out there.

"Но, макар че не вярвам, че е възможно човек да бъде обективен, вярвам, че е възможно (и важно) да бъде честен." "Така че, когато пиша за ресторанти, аз се опитвам да бъда колкото е възможно по-ясен за личните ми предпочитания. Знам, че те не съвпадат с тези на всички други, но поне съм ги изложил."

И с това е трудно да не се съгласи човек. А по-точно - спонтанно се съгласява веднага.

Ето за каква "обективност" понякога говорим: това, което американецът нарича "to be fair" - да бъдеш откровен и честен, когато говориш за даден ресторант. Не да му прикриваш недостатъците и да ги замазваш, от учтивото притеснение "да не би да се обидят", както това очебийно прави списание Бакхус, а щом нещо е така и то такова, каквото не ти харесва или не е каквото трябва да бъде, или не е такова, каквото ти се иска - ами кажи си го.

И - впрочем, това е една от причините за възникването на този блог.

Не с всичко от изложените принципи можем да се съгласим, например:

Service, decor, and even price to a
certain extent are all pretty much secondary (if not tertiary) for me. Food,
namely flavor and texture, are really the primary concern. If there was one
other factor that I weighed in any significant fashion, I would have to say it’s
location.

Описвайки своите предпочитания към ресторантите, авторът казва: "Обслужването, обстановката и дори цената в известни рамки - всичките са второстепенни (ако не и третостепенни) за мен. Храната, и в частност вкуса и приготвянето (текстурата) са в действителност от първостепенно значение. Ако има още един друг фактор, който да оценявам по някакъв забележим начин, то тогава бих назовал местоположението."

Ето как накратко е изложил веруюто си на почитател на ресторантите. То е неговото и заслужава уважение. Нашето е малко по-различно.

Ресторантът трябва да е едно цяло. Той трябва да е съчетание на всичките си елементи и никой не може да отстъпва за сметка на другия. Храната е без съмнение важна, но яденето не е най-важното. Човек като отива на ресторант, не трябва да го прави по задължение, просто по традиция, просто защото няма къде другаде да се види с хората, с които иска (или трябва), не - просто за да се наяде, дори не и защото е чревоугодник и само ядене му е в главата.

А трябва да отива, защото там получава усещането за събитие, за нещо различно и значимо. Защото:

обстановката е отличителна и предразполагаща и в общото си излъчване, и в детайлите си;
защото обслужването е такова, че кара човек да се чувства добре и предразположен;
защото може да опита най-хубавите достъпни вина и напитки;
защото може да се наслади на изискана и висока кухня;
заради детайлите, заради общото и заради цялото.

Заради цялостното усещане и изживяване, което не можем да разделим на "добра кухня, но лош сервиз" и подобни. Единият сгрешен елемент - и цялото е разрушено.

Но това по същия начин е едно частно и субективно мнение, същото както и на американеца-гастроном.

А връщайки се на общите ни позиции, добре го е казал.

Човек не може - и следователно не трябва да се мъчи - да бъде "обективен". Значително по-важното е да казва какво мисли, така както го е усетил и възприел.

Още един пункт от философията на американския почитател:

You may be surprised, but I hope that I will absolutely adore
every restaurant I try. I’d much rather have a great experience than a bad one.
I don’t enjoy being disappointed. Additionally, I would absolutely love having a
restaurant that I really enjoyed...

"Може би ще сте изненадани, но всеки път, когато посещавам за пръв път някой ресторант, аз се надявам, че той абсолютно ще ми хареса. Значително по-често имам добро преживяване, отколкото лошо. Не ми харесва да бъда разочарован. В допълнение, наистина би било страхотно да намеря ресторант, който наистина да харесам..."

Да, и това е вярно. Всеки път, когато човек тръгне на посещение в нов ресторант и всеки път очаква той да е идеалният, или поне много близо до него. И - добре казано - кой обича да бъде разочарован? А надеждата, че ресторантът на мечтите всеки момент ще се появи - все още е жива :).

И последен цитат от този наистина интересен и забележителен програмен пост, макар и посветен на конкретен ресторант, който напълно излиза извън сферата на интереса ни, поради неговата характеристика "накрая на света", буквално :). Ето:

Normally, if a restaurant isn’t one I recommend, I don’t write about it at all.
Why waste all our time talking about a place I wouldn’t want you to go. What
I’ve never done is write about a restaurant that I think could stand improvement
and get very specific about what I think they should do to improve. There are
many reasons for this.
The main reason I don’t give advice is because, what
the hell do I know? These people are running a business. I don’t believe that
I’m typical of most people who go out to eat, and I’ve never had to run a
restaurant (not to mention that I’m not a particularly good cook). The
combination of my inexperience, and their risk means it’s really none of my
business. I don’t have to eat there, but do they really need me blabbing on
about what they should do to improve so that I like them?

"Обикновено, ако ресторантът е такъв, че не бих го препоръчал, аз изобщо не пиша за него. Защо да си губим времето да говорим за място, където не бих искал да идете? Но това, което никога не съм правил, е да пиша какви според мене подобрения трябва някой ресторант да направи и да навлизам в детайли какво мисля, че трябва да подобри.

Главната причина, поради която не давам съвети е, защото какво по дяволите знам? Тези хора въртят бизнес. Не вярвам, че аз съм типичен за повечето хора, които излизат, за да се хранят, и никога не съм управлявал ресторант (да не кажем и че не съм и кой знае колко добър готвач). Комбинацията от липсата ми на опит и техния риск означава, че наистина не ми е работа. Не съм длъжен да се храня там, но дали те наистина имат нужда от мене да им приказвам какво да подобрят, за да ми се харесат?"

Също добре казано. И по принцип - напълно вярно. За Америка, и сигурно за по-голямата част от останалия свят.

Не е съвсем точно така за нашите условия.

И не става дума точно за "съвети". Не виждам нищо лошо човек просто да си каже мнението. Тука беше така и така, но имаше и еди как си. И добро, и лошо. Това може да бъде другояче. А това е желателно да бъде по-добре. Нищо лошо няма в това.

Не че някой чете и се вслушва. Не е и това целта.

Целта е просто - да си кажем своето мнение. Добро, или лошо, според случая.

И все - в очакване да се появи най-сетне ресторантът на ресторантите :). Дългоочакваният.

Много интересни разсъждения на този блогър, наистина.

Размисли за виното

2007-03-04T23:43:00.000+02:00

Почти всички писания за виното започват с : "От дълбока древност..." или "Колко е полезно за здравето на човек, колко благотворно влияние оказва по една чаша на ден червено вино...." и т.н. Все анализи и размисли на тема древната напитка, която е много полезна. И още, широко разпространена и любима - пак, защото е много полезна.

Моите разсъждения обаче са насочени в малко по-друга посока - удоволствието!

Удоволствието от избора на хубаво червено вино, удоволствието от разпознаване на "качествата" му (цвят, аромат и вкус), удоволствието от познания за него, удоволствие от съхраняване и колекциониране, удоволствие от ритуала на отстраняване на тапата, после довеждане на ароматната течност до чашата, удоволствие от точно тази гледка,

удоволствие от установяване на неповторим аромат, вкус и т.н.; удоволствието от всичко, свързано с него. С цялото това изброяване искам да кажа само това, че никак не е случайна тази древност, традиции и разпространеност, ами си е направо част от живота на човек и то от по-хубавата такава.

Не случайно, ами направо нарочно не обръщам внимание и изобщо не ме интересува онова свойство на виното, което "произвежда" опианяване, замайване и развеселяване, сиреч обемните алкохолни градуси (проценти). Това е последното, а значи и най-незначителното, от качествата му и е т.нар. страничен ефект, който съществува, но не е търсеният от ценителите ефект.

И така, виното като удоволствие!

Винаги съм се чудила на някои хора с умения да различават до най-малките подробности отделните съставки, включени в аромата и определящи вкуса на виното - неговите основни характеристики. Наричат ги (тези хора) дегустатори, а процесът, свещенодействието, извършвано с виното - дегустация. Горките хорица, дали съзнават от какво удоволствие са лишени, превърнали го в своя професия.

Дегустаторът повдига чашата, накланя я и се взира в нея. Завърта я и я помирисва, отпива глътка и започва да издава странен свистящ звук (викат му аериране). Пауза. Изплюва (не много красив жест). Отновo вдъхва аромата на виното и отново го изплюва. Записва впечатленията си в специален (дегустационен) лист и повтаря същата операция със следващото вино. Действията му са толкова обработени и методични, че ми приличат на поточна линия.

Но все пак добре е, че ги има, за да ми казват: "Виното е с хармоничен вкус, бистро, с аромат на ванилия, ябълка, малина, горчив горски плод, смачкани череши, кожа, с добре балансирано и смолисто средно тяло, с дълъг послевкус и бързо затихващи впечатления". Иди, че разбери, ако можеш и направо преводач ще ти трябва :).

Едва ли може да се разбере всичко, но не е и необходимо, защото дегустирането си е субективен процес, а на мен ми е достатъчно само да усетя определена индивидуалност и качества в "мострата", която е пред мен. Освен това да мога да разпознавам желаната комбинация сред други. Понякога това може да е плодовият аромат с тръпчив вкус на пипер и кожа, характерен за австралийския шираз, друг път едва доловимото "печено" с малка струя от ванилия и сладко от ягоди, описващи неповторимия вкус на чилийското пино ноар (Pinot noir, Chile) и много други характерни. Друг път очакваното изведнъж се превръща в съвсем ново усещане, което няма нищо общо с познанията ни за кианти например. Тук специалистите ще кажат "еми зависи от реколтата, региона, тероар и много от производителя". Но елиминирайки повечето неизвестни, винаги новата реколта е различна и всичко започва отначало. Може би това е магията и най-хубавото - никога не можеш да бъдеш 100% сигурен какво ще купиш, но можеш да се научиш да правиш разлика между качественото (добро) вино и посредственото такова. И това не е много трудно, стига да знаеш следните постулати:

Постулат 1: Евтиното вино винаги означава лошо (открих Америка :));

Постулат 2: Българското хубаво вино е мит (пояснение тук) ;

Постулат 3: Широко рекламираното вино не е за предпочитане (пак голяма новина :));

Постулат 4: Има и лошо френско вино, но ако се чудиш виж постулат (1);

Постулат 5: Няма лошо шампанско;

Постулат 6: Традициите и културата в производството на вино са достатъчно добър аргумент в полза на предпочитанията (Франция, Италия ...)

Засега това е достатъчно. Останалото е опит, натрупан и осъзнат. И колкото повече опити - толкова по-добри ставате! :) (и това май е постулат :)).

Необходимо е още да имаш нюх към добрата напитка, което вече се постига с много труд и любов, или просто го притежаваш. Много е важно и отношението към виното, подобно на това при ресторантите, за което става дума тук и тук.

Не е въпрос само на вкус. Има три типа хора: хедонисти, експерти и ценители.

Първият ще си купи вино, което страшно харесва и с добра компания и вкусна храна ще го изпие. Това си е чиста наслада!

Вторият - ще изследва виното (като да е на изпит), ще го анализира, идентифицира, проучва в дълбочина и накрая ще опише труда си. Това си е направо наука, сериозна работа и нелека.

А третият ще търси виното, което да му достави удоволствие и едновременно с това да обогати познанията му. И това не е снобът, претендиращ с богатата си колекция, а човекът, който истински се възхищава и оценява тази напитка.

Ние сме, или се опитваме да бъдем от "третия" тип.

Химия в кухнята

2007-03-04T20:14:00.000+02:00

Или с други думи опознай същността и я използвай за добро. Това може да бъде казано за много неща, но в случая става дума за тайнството на химичния състав на ястията и тяхното използване за наше (потребителско) ползване. Не знам дали (изобщо) и какво се изучава в часовете по химия на бъдещите професионални готвачи, но едно е сигурно - за да си добър в нещо трябва да го познаваш добре и отвътре :). Както това прави и то доста успешно Хестън Блументал (Heston Blumenthal), виновникът за трите звезди на Мишлен за ресторанта му The Fat Duck през 2004 г. и най-добър в света за 2005-та в класацията на списание The Restaurant Magazine. Ето малко показно на уменията му в действие, а какво всъщност е направил той и защо ми хрумна да пиша за това, ще кажа сега.

За месото, за продължителността на приготвянето му и за ароматите ще стане дума.

За да получим добре приготвено, вкусно и красиво оформено ястие трябва да знаем какво става вътре, на молекулярно ниво с нашата пържола. Има значение не само за вкусовите ни рецептори, но и за радост на другите сетива, от които зависи крайният резултат - удоволствието от един прекрасен обяд. Започваме с една малка порция познания от химията в кухнята.

Заблудата, ширеща се досега (поне за мен), че при пържене месото запазва полезните си вещества, е пълна и тотална. Още повече, след като научих какво става с месото например, наблюдавайки един съвсем малък експеримент. Запържваме 3 пържолки при различни температури от 40° С; 60° С и 80° С и наблюдаваме какво се случва с теглото им преди и след (before and after :). Времето на съприкосновение на месото с дъното на тиганчето също е различно, нали; при по-висока температура - по-кратко, а при по-ниската, съответно по-дълго си пържим.

И какво се получава накрая - при 40° С имаме олекотяване на пържолката с 35 грама, за следващата температура, която избрахме (60° С) - 56 грама и за последната, при която сме пържили най-кратко, но при 80° С, полезните и "вкусни" молекули с тегло от 125 грама (почти 1/4 от цялата ни пържолка) са отлетели безвъзвратно. И какво като из стаята се носят страхотни аромати, вкусът вече не струва.

Извод номер 1: Краткото приготвяне в кухнята при високи температури е нежелателно, даже "вредно".

Интересно е да се знае още и какво става със съединителната тъкан (жилите) в нашето месо, когато сме го подложили на преработка (топлинна) и после на механична, т.е. се опитваме да го нарежем :). Ами съвсем простичко, молекулите в началото са доста усукани и навързани, и постепенно (казахме бавно и при ниска температура) се "разгъват и подреждат" в други молекули, които вече съвсем лесно можем да нарежем в чиниите си :), ако знаем как (надлъжно по посока на жилите, без да ги прекъсва) и опитаме от съхранените качества на първите, т.е. същите "вкусни" молекули. Ето това ни казва и показва (на някой друг за съжаление; ние не сме опитали) в ресторанта си мистър Блументал - дълбоко познаване и използване на алхимията кухнята. Носят се слухове, че месото в неговите творения се подлага първо на "опърляне" с бензинова лампа, за да се съхрани и запечата отвън и после се пече при 50 градуса С около 5 часа. Интересно и неочаквано :).

Извод номер 2: Познанието краси чинията.

Сега идва ред на любимата ми тема - ароматите. А те са си сложна наука. В Женева, точно до езерото, се намира цял един прекрасен хранително-вкусов институт, тясно специализиран в изследване на ароматните молекули, техния състав и действие. Както и синтезирането им и запазване в едни малки шишенца за бъдещите поколения :). Там химиците получават стотици хиляди аромати, подредени прилежно и надписани още по-прилежно, за да не стане грешка, нали.

Наистина колко голямо бе учудването ми, когато разбрах (пак чрез един Блументалски експеримент) колко нетрайни са човешките възприятия на определен аромат. Експериментът се провежда с обикновена ментова дъвка, която опитното зайче (например Х. Блументал) започва да дъвче, като има в носа си вкарана тръбичка, отвеждаща ароматните молекули , които се отделят и преминават през носоглътката му в тръбичката. Пътьом отделените аромати предават своя сигнал на нервните центрове в мозъка, отговарящи за "разпознаването" им. И така, тръбичката, напълнена с молекули, отива в масспектрометъра, който регистрира точните ментови такива и ги запечатва в паметта си. Интересното идва, когато след известно време апаратът продължава да регистрира наличие на мента и ментол, но човекът (виден готвач и познавач) чрез мозъка си просто не усеща повече аромата им. Излиза, че на нашия мозък му е "омръзнал" този аромат и вече не изпраща сигналите си за него.

Извод номер 3: В ястията трябва да се смесват повече на брой и малко по количество различни вкусове.

С което се постига двоен ефект на "щастието" - малко количество храна (не се тъпчеш, за да се нахраниш :) пък и икономично) и твоите вкусови рецептори ликуват. Усещаш много и различни аромати само в една порция.
Ето така го правят големите!.

Следва още от "Химия в кухята" :):).

Средната хубост, или какво все не достига?

2007-02-26T01:00:00.000+02:00

Вече определихме и елиминирахме от класацията на изисканите ресторанти онзи най-долен клас, така наречените "трети сегмент" ресторанти. Неизброимото множество от пицарии, "Диваци" и др., с общото и подхождащо им крайно неблагозвучно и обидно дори наименование "кръчми".

Сега нека се придвижим с едно стъпало нагоре и за илюстрация да разгледаме един от представителите - Саломе, посетен наскоро. Най-характернотото му качество е принадлежността към типа къщни ресторанти, разположени винаги в някоя стара, скърцаща и не добре проветрена постройка. Задължително с градина в задния двор и с дървени елементи като под, дограми и по възможност таван. Тук много трудно може да се "произведе" друго усещане, освен за домашност и за дълго търсения от повечето клиенти уют, погрешно асоцииран с дървото и камината, но все пак истината е, че се предпочита. И тук тези елементи ги има и дори са се опитали да състарят още повече наличните дървени дъски, преминаващи покрай масите, на нивото на погледа на седящия клиент. В характерен стил, има и картини на къщички и рустикални гледки. Съчетани с цвета на дървото са пастелните цветове на пердета, стени и покривки, но всичко с изтъркания вкус на домакинята (разбирай евтиничко).

Ето като за начало каква е представата на повечето ресторантьори за постигане на средната класа, съчетана естествено с цените (достъпни), обслужването и предлаганите напитки и храна. Във въпросното Саломе има направени някои подобрения, но до качеството на следващия (горен, да го наречем) сегмент все нещо не му достига. Кухнята е добра с пресни продукти, но пък се предлага в грозни чинии; менюто е кратко, но пълно с грешки; има и някакъв подбор на вина, но пък чашите взели, че направили рекламни и инкрустирали въпросната фирма, та като си пиеш някакво вино, различно от рекламираното, е доста дразнещо. Иначе формата и самите чаши за вино не са лоши.

Същото недостигане на класа се наблюдава и при ресторанти, различаващи се от "къщните", с това че се търси не постигането на домашен уют, а съвремено интериорно дизайнерско решение. Модата в изчистване на детайла, в равните и контрастни форми на тъмното и светлото, т.е. липсата на уют.

Това са нашумелите напоследък ресторанти тип "бар енд динър", някои от които печелят и награди даже (Брасери, София). Цялата идея за такъв тип ресторант, който не е нито ресторант, нито кафе, нито сладкарница, е изцяло непонятна за мен. От една страна изпитваш определено неудобство докато се храниш, защото обзавеждането е пригодено по-скоро за кафе с меки кожени, или друг тип седалки и ниски маси, или когато са по-високи пък са доста малки и недостатъчни. Желателно е да се нахраниш набързо и толкова, или изобщо да не го правиш, а да си седиш и приказваш дълго на едно питие. От друга страна липсва "усамотението" и атмосферата на истинския изтънчен ресторант. Като правило е доста шумно и си заобиколен от малко особена публика. В някои, като "Нов стандарт", дори има силна миризма на кухня. Не отричам идеята за модернизъм в изискан ресторант, но това да бъде само елемент, детайл, а не всичко да се обърне с главата надолу, само защото е обзаведено по италиански модел - изчистени детайли в тъмно кафяво, цвят венге, съчетан с бялото, или много светло кафяво (повечето са предимно в тези гами). С това не ги отричам напълно, напротив тези ресторанти си имат своето място във времето, в което живеем и в начина, по който прекарваме извън домовете си, но това е по-скоро ежедневният тип заведение. Така би могло да бъдат определени - всеки ден може да си ги посещава човек, без да търси нищо повече и по-разлино от ежедневие.

В тази категория ("средна хубост") причислявам и ресторантите в хотели с малки изключения. Общото при тях е задължителният елемент на съществуването им по презумпция и по категоризиране, тях просто трябва да ги има. И не поради друга причина се получават едни униформени такива, разграничаващи се само по категорията на хотела. Липсва индивидуалност и стил, липсва "поглед" на истинския ценител и желанието му да се получи различния ресторант.

Може би много може да се говори за различието в основните критерии, характеризиращи един ресторант и за това кое го прави добър, среден или направо ужасен, но общото при всички, което би трябвало да ги прави различни е тяхната индивидуалност и стил. Ако това е налице, независимо къде ще се прояви - в храната, или поднасянето й; в интериора, или негов детайл; в обслужването, или негова изненадваща особеност; в напитките, или ритуал в поднасянето им и още и още уникалности, водещи единствено към неповторимост на усещането за събитие. Такава е, според мен, представата за изискан ресторант - уникалност, в нещо или в цялото.

И когато нещо малко все не достига, а тегли надолу, но определено има опити за излизане от кръчмата - това са тези "средната хубост" ресторанти. Все още предстои да определя най-трудните за описване, най-хубавите и желани места, където събитието се случва, без да го търсиш и е специално за тебе - клиента.